Хенри Хагард - Тя

Тя се кълнеше, че твоят баща никога няма да умре, ако не съгласи да ме убие и да се отдаде на нея, понеже тя самата не се осмелявала да направи това. От нея ме спаси магията на моя народ, която аз добре знаех. Баща ти закри очите си с ръка, за да не вижда нейната хубост. Тогава разярената кралица го умъртви. Но тя горчиво го оплака и уплашена ме изпрати при устието на голяма река. Качих се на един кораб и скоро след това те родих. След дълги скиталия стигнахме в Атина.

Сега ти завещавам, сине мой, да издириш тая жена и ако намериш средства, убий я и отмъсти за баща си. Ако ли пък се уплашиш, или покажеш слаб, завещавам отмъщението на всички потомци, ако между тях би се намерил смел човек, който да се пречисти в огъня и да седне на престола на фараоните!“

— Да я прости Бог! — избъбри Джоб, който с отворена уста следеше този удивителен надпис.

Аз нищо не казах; първо помислих, че моят беден приятел сам е съчинил цялата тая история и за да прогоня съмненията си, взех съда и започнах да разглеждам гръцките надписи; техният английски превод, който ни прочете Лео, беше точен и верен.

Освен тия надписи, на края на амфората бе изрисуван скиптър с тъмен цвят, символите и йероглифите на който бяха заличени, сякаш бяха залети с восък. Принадлежал ли е той на Каликрат, или на царствения род на фараоните, от който е произхождала жена му Аменартас не зная, както не мога да кажа, кога е било написано върху съда: едновременно с гръцките надписи, или по-късно. Но това не бе всичко. На долната част на скиптъра бе очертана главата и раменете на сфинкс, украсен с две пера, символи на величие, каквито никога не бях виждал.

На дясната страна на съда беше написано със синя боя: „Странни неща се извършваха тогава на земята, на небето и в морето“ — Дороти Винси.

Учуден, обърнах откъслека на съда. Той бе покрит от горе до долу с надписи на гръцки, латински и английски. Първият надпис гласеше: „Аз не мога да отида. Тизифен, син на Каликрат.“

По-нататък следваше факсимиле.

Този Каликрат (вероятно, според гръцкия обичай, той е бил наречен така в чест на дядо си), очевидно се е опитвал да отговори, защото неговият надпис гласи: „Аз престанах да мисля за пътешествие, понеже боговете са против мен. Каликрат на своя син“.

После следваха 12 латински надписи, пръснати тук и там. Тия надписи, с изключение на три, завършваха с името „Виндекс“ или „Отмъстител“.

Написаните върху съда римски имена се срещаха в историята. Доколкото помня, те бяха следните: Мисивес, Виндекс, Секс, Варивс, Марилис и други.

След редицата от имена следваше изброяването на много столетия. След тях следваше най-любопитния надпис върху тая необикновена старинна останка. Той бе написан с черни букви над мечове на кръстоносци с дата 1445 г. Ние намерихме английски превод на този надпис върху втория пергамент от сандъчето.

— Добре — казах аз, когато прочетох и загледах грижливо всички надписи. — Ето какво мисля.

— Какво? — попита Лео спокойно.

— Вярвам, че съдът не е фалшифициран и че е попаднал във вашия род в четвъртото столетие от Рождество Христово. Надписите потвърждават моето мнение. Не се съмнявам, че египетската принцеса или някой писар, по нейна заповед, е написал всичко, което виждаме тук; също не се съмнявам, че страданията и изгубването на съпруга й толкова са я поразили, щото тя не е била с всичкия си ум, когато е писала тия редове.

— По какъв начин баща ми е могъл да види и да чуе всичко това?

— Съвпадение. Няма съмнение, че на брега на Африка има скала с прилика на човешка глава, народ, който говори на староарабско наречие, както и блата. Въпреки че ми е твърде неприятно да го кажа, мисля, че баща ти е бил побъркан, когато е писал писмото.

Джоб от своя страна лаконично отговори: празни думи!

Лео обаче бе взел своето решение; той изказа твърдото си намерение да отпътува за Африка.

Понеже аз и Джоб го обичахме, той съумя да ни обрисува съблазнителните ловни картини, които ни очакваха в Африка. След три дни плувахме към Занзибар.

Безкрайната шир на великия океан е обляна от сребристата светлина на африканското пълнолуние. Тихият ветрец надува платната на кораба и водата мелодично шумоли около нас. Повече от пасажерите спят, наближава полунощ; един силен, снажен и мургав арабин, на име Мохамед, стои на носа на платнохода и гледа меланхолично звездите. На три мили се вижда някаква тъмна лента: източният бряг на Африка.

— Утре в десет часа — казвам аз — ще видим тайнствената скала, имаща форма на глава, ако пресмятането на капитана е вярно.