Хенри Хагард - Тя

Помня, че същият писар, който беше взел сандъка от мене, ми го донесе обратно, като каза, че добре помни сандъка, иначе не би го намерил тъй бързо.

Завърнахме се със скъпоценния сандък и през цялата нощ не можахме да заспим. На разсъмване Лео дойде в стаята ми облечен и каза, че е време да се заловим за работа, защото сандъкът ни чака от двадесет години. Помолих го да почака, докато закусим.

Най-после и закуската свърши. Джоб донесе сандъка, сложи го на масата, поглеждайки го страхливо и се накани да излезе.

— Почакайте една минута, Джоб! — казах аз. — Ако мистър Лео няма нищо против, бих желал да бъдете свидетел в това начинание, защото вие умеете да държите езика си зад зъбите!

— Разбира се, чичо Хорас! — отговори Лео. — Аз бях помолил да ме нарича чичо, но понякога той ме величаеше с името „стар приятел“.

— Затворете вратата. Джоб — заповядах аз. — И ми донесете кутията!

Отворих кутията и извадих от нея ключовете, които ми беше дал бедният Винси през нощта на смъртта си. Те бяха три. Единият обикновен, друг твърде старинен, а третият бе от истинско сребро.

— Е, готови ли сте? — попитах Лео и Джоб. Те мълчаха. Взех големия ключ, намазах го с масло и след няколко несполучливи опита, понеже ръцете ми трепереха, отворих ключалката. Лео се наведе и с голямо усилие, понеже пантите бяха ръждясали, отворихме капака; в сандъка видяхме друго сандъче, покрито с прах. Едва го извадихме от железния сандък и го изчистихме от натрупаните с години нечистотии.

Това сандъче беше от черно дърво, снабдено с железни пръчки; навярно твърде старинно, понеже дървото бе започнало вече да се рони.

Отворих сандъчето с втория ключ. Джоб и Лео се приведоха в очакване. Когато отворих капака на сандъчето, силно извиках, защото видях в него чудесна сребърна кутия, без съмнение египетска изработка: четирите й крачета представляваха сфинксове, а на върха на куполообразното й капаче също имаше сфинкс. Няма съмнение, че тая кутия с течение на годините беше потъмняла и напрашена, но все пак беше отлично запазена.

Взех кутията, сложих я на масата и при гробовно мълчания я отворих с малкия сребърен ключ; тя беше напълнена догоре с някакви растителни жилки, които предпазливо отстраних и измъкнах едно писмо в обикновен плик, написан с почерка на моя приятел.

„За сина ми Лео, когато отвори кутията!“

Предадох писмото на Лео, който погледна плика и сложи писмото на масата, като ми направи знак да продължа диренето в кутията.

Първото нещо, което намерих в нея, беше един пергаментен свитък, грижливо увит. Развих го и видях, че с почерка на Винси бе написано: „превод от гръцки ръкописи!“.

Сложих пергамента при писмото. После намерих още по-старинен пергаментен свитък, пожълтял от времето и смачкан.

Развих го. Това беше също такъв превод от гръцки оригинал, но с латински букви. Доколкото можех да схвана от пръв поглед, по стила и характера на буквите, този ръкопис се отнасяше към началото на осмото столетие…

Под него имаше нещо твърдо и тежко, завито в пожълтяло платно, под слой от растителни остатъци.

Тихо и предпазливо развихме платното и извадихме голям, съд с възжълт цвят, който без съмнение датираше от дълбока древност. (Според мен този съд представляваше част от обикновена амфора.) Изпъкналата му страна бе покрита с гръцки надписи, тук-там вече заличени, но все още доста разбираеми. Очевидно бе, че надписите са били поставяни грижливо, с помощта на тръстиково перо, често употребявано в миналото. Не мога да не спомена, че този къс от амфора е бил строшен на две части и споен с цимент. И вътрешната му страна бе изпъстрена с много надписи със странен характер, очевидно от различни времена.

— Има ли още нещо? — попита Лео шепнешком и възбудено.

Открих още нещо твърдо, сложено в малка платнена торбичка. От торбичката извадихме една прелестна миниатюра върху слонова кост и един малък скарабей (бръмбар) с шоколаден цвят и със символически изображения. Ние прочетохме „Suten se Ra“, което значи: „Царственият син на Ра или на слънцето“. Миниатюрата представляваше портрета на майката на Лео, прелестна дама с черни очи. На обратната страна на миниатюрата, с почерка на Винси, бе написано: моята обожаема жена.

— Това е всичко! — заявих аз.

— Отлично! — отговори Лео, който дълго време нежно бе гледал миниатюрата. — Сега нека видим писмото!

Той го разпечата и прочете следното:

„Сине мой! Когато прочетеш това писмо, ще бъда отдавна забравен от всички. Прочитайки го, спомни си за мене… Аз простирам към теб ръце от страната на мъртвите и моят глас ще прозвучи в тебе от недрата на студения гроб. Въпреки че съм умрял и ти не ме помниш, то в тая минута, когато четеш писмото ми, аз ще бъда при теб. От деня на своето раждане почти не съм виждал лицето ти. Прости ми. Твоето раждане отнесе живота на оная, която обичах така, както рядко се обичат жените, и затова твоето раждане ми тежеше. Ако бях останал жив, навярно бих преодолял това глупаво чувство. Моите физически и нравствени страдания са нетърпими; ако разпоредбите, които съм направил за твоето бъдещо благосъстояние, бъдат изпълнени, аз ще бъда доволен! Нека ми прости Бог, ако се лъжа.