Хенри Хагард - Тя

Ще се нагърбите ли с ръкописа? Ние ви даваме широки пълномощия; вашата награда ще бъде възможността да представите пред света една чудесна история от най-романтичен характер. Прочетете ръкописа и ме уведомете.

С почитание: Л, Хораций Холи 1 1 Според желанието на автора, аз промених имената.

П.П. Ако издадете ръкописа и ако резултатите бъдат благоприятни, всичко оставяме на ваше разположение; ако ли пък, в най-лошия случай, претърпите загуби, ще оставя на моите нотариуси, г.г. Гофри и Джордън, необходимите инструкции — Л.Х.Х

Можете да си представите колко ме е удивило това писмо. Но още повече се удивих, когато прочетох ръкописа; писах на мистър Холи, но след една седмица получих писмо от неговите нотариуси, с известие, че клиентите му са отпътували за Тибет и не оставили адреса си. Това е всичко, което исках да кажа в предговора. Нека читателят сам съди за разказа, който му поднасям с малки изменения. В самото начало бях склонен да мисля, че историята на тая тайнствена жена, заобиколена с величието на безкрайния живот, която сянката на вечността покрива като мрачното крило на нощта — е само една хубава алегория, която не съумях да отгатна. После се отказах от тая мисъл! Според мен, цялата история носи отпечатък на реалност, но нека читателят си състави сам мнение. След този кратък предговор, аз ще запозная читателя с Аеша и с пещерите на Кор.

Издателят

П.П. Когато прочетох ръкописа, едно обстоятелство ме порази. При по-близко запознаване с характера на Лео Винси, той се оказа по-малко интересен и едва ли бе способен да привлече такава личност като Аеша! Да не би древният Каликрат да е бил само великолепно животно, боготворено за наследствената си антична хубост? Или, може би, Аеша, в чудната душа на която се е таила искрата на неземния копнеж, е предполагала, че под влияние на нейната жизнеспособност и мъдрост, блясъкът на тия качества ще покълнат като великолепно цвете в сърцето на друго същество, което би засияло като звезда и би изпълнило света със светлина и слава?

Има събития, които за цял живот се запечатват в паметта на човека и които не могат да се забравят. Преди двадесет години, аз, Людвиг Хораций Холи, една нощ седях в кабинета си в Кеймбридж, занимавайки се с някаква математическа работа. Но се уморих, захвърлих книгата, разходих се из стаята, взех лулата си и я запалих от свещта, която се намираше върху камината.

Когато запуших, погледнах неволно в намиращото се върху камината тясно дълго огледало, видях лицето си и се замислих.

Стоях, гледах се в огледалото, без да забележа, че съм си опарил пръстите.

— Добре! — произнесох с висок глас. — Трябва да се надявам, че онова, което е в главата ми, е много по-добро от външния ми изглед!

Няма съмнение, че с тия думи аз правех намек на недостатъците на външността си. На двадесет и две години хората биват, ако не хубави, поне надарени със свежестта и привлекателността на младостта. У мен дори това липсваше! Нисък, мършав, с безобразно хлътнали гърди, с дълги ръце, лице с груби черти, с хлътнали сиви очи и с ниско чело, обрасло с черни косми — аз бях поразително грозен в младостта си, но такъв си останах и досега. Както върху Каин, така и върху мен природата бе наложила печата на грозотата, а в същото време ме бе надарила с желязна воля и ум. Аз бях толкова грозен, че младите ми дребнави училищни другари, макар да се гордееха с физическата ми сила и издръжливостта ми, не обичаха, обаче, да се показват с мен на улицата. Какво чудно има тогава, че съм работил и съм се занимавал сам, и че не съм имал приятели? Аз бях осъден от природата на самота и трябваше да търся утешение в нейните майчински гърди. Жените не можеха да ме търпят. Аз чух, как една ме бе нарекла „чудовище“, без да подозира за мен и добави, че аз нагледно потвърждавам теорията за произхода на човека от маймуната. Наистина, веднъж през живота ми, една жена ми бе обърнала внимание, и аз изразходвах за нея цялата си нежност, присъща на моята природа. Но когато парите свършиха, тя изчезна. Аз скърбях, тъгувах по нея, както не съм тъгувал за друго човешко същество, молех я да се върне, защото обичах тая жена и нейното хубаво лице. Но вместо да ми отговори, тя ме заведе до огледалото и застана до мен.

— Е — каза тя. — ако аз съм хубостта, тогава вие какво сте?

Наведох глава. Тогава бях на двадесет години. След това се огледах в огледалото, намирайки някакво мрачно наслаждение в пълната си самотност, тъй като не познавах родителите си, нямах брат или сестра.