Хенри Хагард - Тя

Носачите тръгнаха с равномерни и бързи крачки. Около половин час лежах, спокойно, размишлявайки върху нашето положение и върху учудването на почтените ми приятели от Кеймбридж, ако по някакъв магически начин бих се намерил между тях на трапезата за обяд! Лежах и мислех: как ще свърши всичко това; най-после заспах.

За пръв път, след оная нощ, когато корабът ни потъна, спах спокойно; събудих се, когато слънцето се бе издигнало високо в небето, а ние се движехме с около четири мили на час.

Когато погледнах иззад дебелите завеси, забелязах, че сме преминали областта на блатата и сега вървяхме по обрасла със зеленина местност в посока към един куполобразен хълм. Не зная дали това бе хълмът, който бяхме видели отдалече, и по-късно не узнах това, защото народът, сред който попаднахме, бе малко запознат с тая местност. Вгледах се в носачите си. Те бяха хора с превъзходно телосложение, около два метра високи, с жълтеникава кожа; приличаха на сомалийците от Източна Африка, с изключение на косата, която падаше на къдрици по раменете им. Чертите на лицата им бяха правилни, дори хубави, носовете им бяха орлови, зъбите — бели и прекрасни. Въпреки хубостта им, аз никога не бях виждал такива злобни физиономии. Студената жестокост ясно бе отпечатана върху лицата им. Една черта забелязах у тия диваци: изглеждаше, че те не умееха да се усмихват. Понякога пееха някаква монотонна песен, а през останалото време мълчаха; нито веднъж усмивка не озари мрачните им, навъсени лица. Към коя раса принадлежеше този народ? Говореха арабски, но не бяха араби.

Не мога да кажа защо, но изгледът им внушаваше някакво болезнено чувство на страх. Съзрях друга носилка до моята. В нея седеше, при вдигнати завеси, старец с бяла дреха, направена от грубо платно; той беше същия онзи висок и мрачен човек, когото наричаха „Баща“. Наглед беше много стар, с дълга белоснежна брада, краищата на която висяха отстрани на носилката; бе с орлов нос и две студени и остри, като на змия очи. Въпреки това лицето му отразяваше дълбока мъдрост и първичен хумор.

— Събуди ли се, чужденецо? — каза той с тих глас.

— Да — отговорих любезно.

Той поглади прекрасната си бяла брада и се усмихна.

— От която и страна да си дошъл при нас — каза той, — навярно там знаят нашия език и учат децата на вежливост, мой чуждестранний сине! Кажи ми, защо ти и ония, които са с теб, дойдохте при нас, където не е прониквал досега чужд крак? Или ви е омръзнал живота?

— Ние дойдохме за нови и любопитни неща! — отговорих смело. — Омръзнаха ни старите… Произхождаме от храбър народ, който не се страхува от смъртта, мой уважаеми татко! Бихме желали да узнаем още нещо преди да умрем!

Старецът възкликна: ако не лъжеш, сине мой, ще кажа, че „ Тя , на която всичко се подчинява“ ще изпълни твоите желания!

— Коя е „ Тя , на която всичко се подчинява“? — попитах с любопитство.

Старецът изгледа носачите и се усмихна.

При тая усмивка кръвта ми се събра в сърцето.

— Скоро ще узнаеш, сине мой — каза той, — ако „Тя“ пожелае да те види в плът!

— В плът ли? — отново попитах. — Какво иска да каже с това моят баща?

Старецът мълчеше, само показа ужасната си усмивка.

— Как се нарича народа на моя баща?

— Нашият народ се нарича Амахаггер, или народ на Скалите!

— Може ли синът да попита баща си: как се нарича той?

— Моето име е Биллали!

— Къде отиваме?

— Скоро ще узнаеш!

Той направи знак на носачите, които се затичаха, за да настигнат носилката на Джоб, а носачите на Джоб бързо настигнаха носилката на Лео.

Приспивай от равномерното люлеене на пътя, отново заспах. Когато се събудих, видях, че вървим по скалиста пътека, около която растяха прекрасни дървета и храсталаци. Пътеката неочаквано свърна настрана и пред очите ми се откри прелестна гледка. Пред нас се издигаше насип, във форма на римски амфитеатър. Страните му бяха скалисти, обрасли с храсталаци, а центърът му представляваше зелена ливада, обградена с великолепни дървета и растения, разхлаждани от шуртящи поточета. В ливадата пасяха стада рогат добитък, между които забелязах овни. Особено ме порази обстоятелството, че покрай стадата не виждах признаци на човешко присъствие. Къде живееха хората? Скоро любопитството ми бе удовлетворено. Носачите свърнаха наляво и спряха. Видях Биллали да излиза от носилката и последвах примера му; също така постъпиха Лео и Джоб.

Първото нещо, което ме порази, бе нещастният Мохамед, който лежеше на земята. За него нямаше носилка и той бе принуден да измине пешком и тичешком цялото разстояние; и сега бе толкова изморен. Озъртайки се, видяхме, че се намираме на площадка, пред входа на голяма пещера, където бяха струпани всички наши вещи, дори греблата и платното на лодката. Около двора бяха застанали хора, всички с висок ръст и хубави, макар и с разноцветна кожа: черни като Мохамед или жълти като китайци. Всички бяха голи и държаха копия в ръце. Между тях имаше и жени, удивителни хубавици, с големи тъмни очи и с къдрави коси. Носеха къси фусти от червена кожа. Някои бяха в дрехи от жълтеникаво платно. Впрочем, както после узнахме, по вида на платовете се различаваше и общественото им положение. Външността на жените не изглеждаше свирепа като на мъжете, много от тях дори се усмихваха.