Хенри Хагард - Тя

— Бягай! — креснах аз и сам хукнах навън от пещерата. Около входа се бяха струпали мнозина и ни преградиха пътя. Все пак успях да избягам. След мен тичаха Лео и Джоб, а след тях ревяха и крещяха човекоядците, разярени от смъртта на жената.

Когато прескачах мъртвото тяло на Мохамед, почувствах топлината на нажеженото гърне, което се намираше пред краката ми и зърнах, че ръцете му потрепваха.

Най-после тримата стигнахме площадката пред изхода и решихме скъпо да дадем живота си. Множеството, което ни преследваше, ни заобиколи. Джоб се намираше вляво от скалата, Лео по средата, а аз вдясно. Лео се наведе напред и се вгледа в тъмнината, откъдето диваците се спуснаха върху ни с блестящите си копия, страшни в безмълвната си ярост.

Странен блясък светна в очите на Лео; хубавото му лице беше буквално вкаменено. В дясната си ръка държеше тежкия си ловджийски нож и нежно ме прегърна.

— Прощавай, стари приятелю! — каза той. — Мили ми приятелю, ти беше за мен нещо повече от баща! Ние едва ли ще се справим с тия нехранимайковци, ще ни избият за броени минути, а после ще ни изядат. Прощавай, Джоб, прощавай!

— Нека бъде Божията воля! — казах аз като стиснах зъби и се приготвих за смъртта. В този момент Джоб извика, вдигна револвера и започна да стреля.

Един огромен дивак изскочи на площадката; Лео го уби на място със силната си ръка. Аз убих друг, но Джоб не улучи противника си; един го хвана за снагата и го повали. Какво стана по-нататък с Джоб не зная, защото почнах отчаяна борба с двама злодейци, които, за мое щастие, нямаха копия. За първи път през живота физическата ми сила се оказа решаваща. Забих големия си и остър като меч ловджийски нож в главата на дивака с такава сила, че стоманата я прониза като гнила круша.

Други двама се спуснаха върху мен, повалиха ме на пода и започнахме да се търкаляме назад и напред. Те бяха твърде силни, но и аз, обезумял от ярост, се борех като лъв. Вклещих ги с двете си ръце, а те се извиваха и съскаха като змии и ме удряха с юмруци. Легнал по гръб телата на диваците ме защищаваха от ударите на копията; не зная защо, но си спомних за Кеймбридж и за приятелите си. Ако те биха могли да ме видят сега! Скоро противниците ми престанаха да се борят, дишането им секна, те утихнаха, но аз не се решавах да ги пусна, страхувайки се да не оживеят.

Останалите навярно са помислили, че ние всички сме мъртви и ни зарязаха.

Обърнах глава и видях Лео, осветен от светлината на лампа. Той още беше на крака, но се намираше сред куп освирепели мъже, готови да го разкъсат като вълци. Над тях светлееше неговото прекрасно бледо лице, със златистите къдрици; видях, че той се бори с отчаяние.

Диваците се скупчиха около него, пречеха си и не можеха да го убият с копията си, а ножове нямаха. Най-после ловджийският нож падна от ръката на Лео и той остана без оръжие. Помислих, че краят му е настъпил. Но той с отчаяно усилие отблъсна диваците, грабна трупа на едного, повдигна го нагоре и започна да удря надясно и наляво. Пет или шест души паднаха на земята, но скоро станаха и като вълци се нахвърлиха върху му. Лео уби още един дивак с юмрук, но това беше повече отколкото би могъл да направи сам човек срещу мнозина. Най-после силите му го напуснаха и той падна, като събори със себе си всички, които го държаха.

— Копие! — викна един дивак. — Копие! Трябва да му пронижем гърлото! Дайте съд, да събера кръвта му!

Затворих очи. Внезапно се случи нещо неочаквано. Неволно отворих очи и видях как Устана се хвърли върху падналия Лео и го закри с тялото си; обгърна шията му с две ръце. Диваците се опитваха да го изтръгнат от нея, но тя се бе обвила около тялото на Лео и го пазеше като куче. Тогава диваците се опитаха да му нанесат удар отстрани, без да засегнат нея, но тя и на това им попречи; Лео беше само ранен. Най-после нападателите изгубиха търпение.

— Умъртви с копието и мъжа, и жената! — каза един глас. — Нека тъй се венчаят!

Аз видях вдигнатото копие и отново затворих очи.

Внезапно се чу силен глас, който проехтя заповеднически.

— Стига!

Смъртна слабост ме обзе, изгубих съзнание.

Когато отворих очи, лежах недалеко от огъня, около който преди време бяха насядали диваците, готвейки се за ужасната гощавка. До мен лежеше Лео, а над него се бе надвесила изящната фигура на Устана, която промиваше дълбоката рана, готвейки се да я превърже. Зад нея стоеше Джоб, невредим, но уплашен и треперещ. От другата страна на огъня се търкаляха труповете на убитите от нас диваци, около 12 души, без да се смятат жените и тялото на бедния Мохамед. Няколко непознати люде връзваха ръцете на останалите живи човекоядци и ги нареждаха по двама.