Хенри Хагард - Тя

Улових се за косата, скочих от леглото; чувствах, че ще полудея. Какво си е помислила за скарабея?

Този скарабей, взет от сандъка на Винси, който бе донесъл преди двадесет и една година, е принадлежал на Лео… Възможна ли е цялата тази история? Ако е вярна, може би Лео е онзи човек, когото чака „Тя“ — починал, който трябва да се прероди! Невъзможно! Но щом тая жена е могла да преживее 2000 години, всичко друго е възможно! Може би аз самият съм се превъплътил от някое забравено лице или от някой далечен прародител. За щастие, аз нищо не помня от миналото си! Тази мисъл ми се видя толкова чудновата, че прихнах да се смея; като се обърнах към изваяното изображение на мрачния войник, намиращ се на стената, силно извиках: Кой знае, стари приятелю! Може би съм живял в едно и също време с теб! Кълна се в Йова! Може би аз да съм бил ти, а ти — аз! След това отново се засмях; смехът ми екна странно под свода; като че ли духът на войника се бе слял ведно с мен.

Спомних си, че отдавна не съм виждал Лео; взех лампата и се промъкнах към входа на неговата спалня. Нощният бриз разклащаше завесата. Вмъкнах се в стаята и се озърнах. При светлината на лампата видях Лео да спи. До него, държейки ръката му в своите ръце, облегната на леглото, полулежеше Устана и дремеше. Двамата представляваха прекрасна гледка. Бедният Лео! Бузите му горяха, под очите му се бе образувала сянка и той дишаше на пресекулки.

Страхувах се за него. Ако умре, ще остана сам на света. Тогава започнах да се моля от все сърце на Бога да спаси моето момче и да запази живота му.

Излязох от стаята и се завърнах в моята, но не можах да заспя. Мисли, видения, халюцинации — всичко това ме объркваше. И над всичко стоеше образът на онази ужасна, омайна жена, с нейната поразителна хубост.

Забелязах в стената тясна дупка, която не бях открил по-рано. Взех лампата и започнах да я изследвам: водеше към тесен коридор; не беше твърде приятно откриването на таен коридор, който водеше към спалнята ми и по който могат да минат хора, за да проникнат в нея, когато спя. Тайникът ме заведе до каменна стълба; слязох по нея и се озовах в тунел, прокопан в скалата, точно под нашите стаи.

Вървях безшумно напред; като изминах петдесетина ярда, стигнах до трети коридор. Внезапно лампата ми угасна; намерих се в непроницаема тъмнина. Какво да правя? Ужасно беше да вървя в тъмнината, но не можех да стоя тук цяла нощ. Продължих, без да знам накъде и някъде в далечината забелязах крехък лъч; напредвах бавно, опирайки се до стената и с приглушен в себе си страх. След като изминах още петдесетина крачки, крехкият светлик се превърна в широка светла бразда. Светлината бавно се приближаваше към мен, и изведнъж: — о, небеса! — застинах пред прозрачна завеса и видях малка пещера, прилична на гробница, осветена от белия пламък на огъня, който гореше по средата. От ляво имаше каменно легло, върху което се виждаше, както ми се стори, труп, покрит с бял саван. Другото легло бе покрито с брокат. Над огъня се бе надвесила фигурата на жена, която гледаше пламъка. Тя бе коленичила гърбом към мен и бе завита в тъмна мантия; изглеждаше като монахиня. Не знаех какво да правя. Внезапно тя се изправи на крака, смъкна тъмната роба и познах Аеша.

Беше облечена в бяла дреха и още по-прекрасна. Разкошната й коса достигаше пода. Приковах очи в лицето й, сякаш бях омагьосан. Отчаяние и страст се съзираха в прелестните й черти. Очите й бяха пълни с неизразима болка. Минута стоя неподвижна, после вдигна ръце над главата си и бялата дреха се изхлузи в нозете, разкривайки ослепителната хубост на тялото й. Тя стоеше с вдигнати ръце; върху лицето й просия злоба. Помислих си, че може да ме види и една не паднах от ужас. Въпреки това, в този момент, дори смъртта не би имала сили да ме отдалечи от това видение. Ръцете се спуснаха край бедрата, отново се вдигнаха над главата, видях как белият пламък се устреми към тях, достигайки самия свод на пещерата и хвърли призрачни отблясъци върху нейното тяло, върху лежащия на камъка труп и върху цялата пещера-гробница.

Прекрасните ръце отново се спуснаха надолу и тя заговори, по-точно изсъска по арабски, от което кръвта застина в жилите ми, а сърцето ми спря да тупти.

„Проклятие за нея, нека тя бъде завинаги проклета.“ Ръцете й се вдигаха и спускаха; пламъкът също.

„Проклятие за нейната памет! Проклета да бъде паметта на египтянката!“

„Проклятие за нея, дъщерята на Нил, за нейната хубост.“

„Проклятие за нея, защото нейното вълшебство е по-силно от моето!“