Едгар Уолъс - Лице в мрака

— Да, сър, господин Уилям Станфорд. Горе в кабинета е.

— О, тогава ще отида при него — рече Шенън, като се усмихна. — С господин Станфорд сме стари познати.

Бил седеше край камината с грамадна пура в уста и четеше някакъв спортен вестник.

— Добро утро, капитане — поздрави той равнодушно. — Очаквах ви. Не можете да си представите колко бях изненадан, когато адвокатите ме извикаха.

— Познавали сте го от Южна Африка, нали? — попита Дик.

— Да, но тук се движехме в съвсем различни кръгове. Маршълт сам ме е определил: „В случай, че по някаква причина изчезна, да се…“ и т.н. Работата е доста доходна, обаче не е приятна. Макар и да мога да излизам за час-два следобед, вечерно време атмосферата тук в къщата е толкова зловеща, че ми лази по нервите. А снощи бях свидетел на ужасяваща сцена.

Шенън седна.

— Да, това се е повторило навсякъде — каза той. — Действията на призраците стигнаха ли дотук?

— Моля ви, не говорете за призраци, капитане! Да ви призная, вчера наистина повярвах, че виждам… Но това е глупост!

— Помислили сте, че виждате Маршълт?

— Не, другия — Малпас.

— Къде?

— На вратата на склада. Само за части от секундата.

— И какво правехте там?

Бил се засмя неловко.

— Изтичах горе и се затворих там.

Шенън се изправи.

— Ако нямате нищо против, бих искал да разгледам този склад — рече той.

— Разбира се! — Станфорд отвори едно чекмедже и извади голяма връзка ключове. — Старият Тонгър е съхранявал там пушките и патроните на господаря си и всякакви други боклуци.

Помещението се намираше на края на един коридор, тръгващ встрани от преддверието, и имаше покрито огнище, малък прозорец със здрава решетка. Освен оръжия, седла, стари сандъци, газова печка, ръждясало менгеме, други инструменти и парцали за чистене, нямаше какво да се види.

— Какво има в тези сандъци?

— Не знам. Не съм поглеждал.

Шенън повдигна един капак.

— Патрони за пистолет — промърмори той — и един пакет от тях е бил изваден съвсем скоро. Този отдолу не е покрит с прах. Станфорд, защо мислите, че е бил Малпас?

— Не знам точно. По описанията. Никога не съм го виждал.

Дик се качи още веднъж горе и огледа вратата, която водеше към личните покои на Маршълт.

— Работи ли още? — запита той.

— Не знам — отговори Станфорд отегчено.

— Какво прави семейство Елтън? — попита Дик на прага, когато си тръгваше.

— Нямам представа. Никога не сме били близки приятели — измърмори Станфорд и затвори външната врата.

После се върна в кабинета, заключи вратата му към коридора и отвори тази към малката столова.

— Добър слух имаш, Мартин — каза той.

Елтън отиде до прозореца и проследи Шенън, докато го изгуби от погледа си.

— Винаги ми се изпречва на пътя! — заяви той, без да се вълнува особено. — Да, веднага познах гласа му, когато ви чух да разговаряте. Колко ще стоиш още тук? Имам нещо на ум.

— Съжалявам, Мартин, но сега трябва да играя честно. Бях приятел на Лейси.

— А Малпас, и него ли познаваш?

Станфорд сбърчи вежди.

— Да, познавам Малпас — прошепна той — и ако трябва да се вземе нещо, то знам откъде да го взема.

Уилиг бе крайно изненадан, когато след пристигането си в бюрото сутринта чу да се звъни настойчиво. Завари шефа си да лежи в окаяно състояние на дивана.

— Умирам! — промълви Стормър. — Донесете ми силно кафе и една опаковка пирамидон. О, главата ми! Има цицина като кокоше яйце — и покрай „кокошки“ се сещам нещо. Доведете ми това момиче Бедфорд!

— Нещо случило ли ви се е през нощта, сър?

— Не ме ли виждате? Но никой освен вас не трябва да го разбере. Ако някой пита за мен, в Америка съм…

Уилит побърза да донесе всичко поръчано.

— Обадете се на някой фризьор и ми намерете or най-близкия магазин една колосана яка! — Лицето му се изкриви болезнено, когато се протегна към чашата кафе. — Виждам, че горите от нетърпение да ме разпитате какво се е случило — допълни той. — Хубаво, бих се с един призрак и загубих.

— Кой беше?

— Не знам. Събудих се от някакъв писък, излязох навън да видя какво става, мярнах един, двама, трима души, а може би и шестима, да бягат по коридора и бях пометен сигурно също от толкова. Съвзех се едва когато детективът па хотела ми разкопча яката. А сега не забравяйте момичето. Взели са я на работа в едно специализирано списание за отглеждане на птици и не вярвам, че това ще й хареса. Идете при нея и й предложете място при нас. Разбирате ли ме?