Едгар Уолъс - Лице в мрака

— Оттук се е промъкнал — каза той доволен, като слезе едно-две стъпала — и отгоре е нападнал полицая. Сега, разбира се, е далеч.

После се качи на покрива, където за свое учудване свари на пост още един от хората на Уилит и го попита слисан какво прави още там.

— Просто изпълнявам получените нареждания — отвърна той.

— Видяхте ли нещо?

— Преди известно време видях някой да излиза на двора. Помислих, че сте вие. Също така от един час пред градинската врата чакаше голяма лимузина. Мъжът влачеше нещо тежко след себе си. Чух го да пъшка, когато го натика в колата. Не можех да видя кой е и предположих, че е някой от хората ви.

Когато Шенън слезе долу, Стийл му предаде един предмет, намерен на двора: плоска кожена чантичка с няколко ампули, спринцовка и две игли. Спринцовката явно бе прибрана набързо, защото бе пълна още до половината с безцветна течност и кадифената подплата на чантичката бе напълно мокра.

— Изпратете веднага за анализ съдържанието на спринцовката — нареди той. — Като че ли започва да ми става ясно.

Една сутрин Джон Стормър направи едно от не много честите и винаги изненадващи посещения на детективското си бюро. Настани се на стола зад бюрото, закрепи на широкия си нос пенснето и попита стоящия почтително Уилит какво става.

— Тази сутрин ни възложиха пет нови случая, сър: пет семейни истории и едно изнудване.

— А какво ново около Портмън Скуеър?

Уилит докладва подробно и след като Стормър го изслуша мълчаливо до края, уреди с невероятна бързина всички текущи проблеми. Към девет вечерта подписа и последното писмо.

— Колкото до случая Малпас — каза той, — то нарежданията са в сила, докато адвокатите на Маршълт не ги отменят. Къщата продължава да се наблюдава, един човек остава горе на покрива и един от най-добрите ни хора непрекъснато да се движи по петите на Слик Смит. Разбирате ме, нали?

— Да, сър.

— Неприятно е, че се налага да го следим така, но трябва да съм сигурен. Телеграфирайте ми веднага, ако нещо се случи. Между другото, какво искаше Маршълт от онова момиче — Бедфорд се казваше, нали?

— Да, сър, и досега е живяла в едно село на име Фонтуел.

— Ами Дора Елтън, тя не е ли също родена Бедфорд?

— Точно така, под това име се е омъжила.

— Хм… дали това момиче…? Тя нали живее в Палас? А освен това тя е била секретарка на Малпас…

— Мисля, че Шенън не е равнодушен към нея, сър.

— Така ли? — отговори разсеяно той. — Всеки мъж би ухажвал едно хубаво момиче. Това не означава нищо. Но бих искал да поговоря с този Шенън. — Посегна към телефона.

Стормър имаше късмет, тъй като Дик току-що се бе прибрал у дома.

— Тук е Джон Стормър. Капитан Шенън?

— Стормър? А, да, детективското бюро.

— Слушайте, Шенън, от време на време съм ви помагал… Помните ли, че аз ви предупредих за Слик Смит, когато той дойде тук.

— Да. Държи се примерно — отвърна Дик.

— Винаги е правел такова впечатление, обаче той все пак печели отнякъде пари, за да се издържа. Но не ви се обаждам заради него. Естествено знаете, че починалият Маршълт ни възложи да наблюдаваме къщата му. Трябва да продължим, разбира се, да изпълняваме задачата, докато адвокатите му не я прекратят. Заповядал съм на хората си да подпомагат полицията.

— Това е много мило от ваша страна и разбирам загрижеността ви.

— Съмнявам се в последното.

— Кажете ми, виждали ли сте човека, когото адвокатите на Маршълт са назначили като иконом?

— Само съм го чувал.

— Тогава го огледайте внимателно! — предложи Стормър и затвори телефона.

Беше твърде замислен, когато излезе. Обядва в хотела на Одри и след това отиде във фоайето, където попита на рецепцията:

— Имате ли още свободни стаи?

Администраторът погледна в регистъра.

— Мога да ви дам номер 461, сър.

— Това е много високо. Бих искал стая на втория етаж.

Служителят отново запрелиства страниците.

— 250-а и 270-а са свободни.

— Хубаво, дайте ми тогава 270-а. Седемдесет е щастливото ми число.

Стаята на Одри бе номер 269.

Одри прекара целия ден в движение да си търси работа. На Дик Шенън не бе казала нищо, защото толкова го харесваше, че се смущаваше да поиска помощ от него. Този път се обърна към редактора на един вестник, за който по-рано бе писала статии за отглеждането на пилета. Той я бе приел и й бе предложил редакторско място в специализираното си издание. Заплатата не бе висока и тя използва останалата част от деня, за да си намери жилище. За щастие попадна на хубава стая в близост до редакцията. Веднага след връщането си в хотела съобщи на управителя, че ще освободи стаята.