Едгар Уолъс - Лице в мрака

Привечер при нея се отби Дик Шенън, който бе известен от един от хората си за предстоящето й преместване. Одри бе малко засегната, когато той й призна, че знае за всичко, което бе направила, но след това каза:

— Много се радвам, че дойдохте. Исках да ви покажа нещо.

Отвори ръчната си чанта, извади малкия кристал и го сложи върху протегнатата му ръка. Дик го изгледа с отворена уста, обърна го оттук-оттам и провери печата.

— Откъде, по дяволите, го имате? — извика той съвсем стъписан.

Тя му разказа и после попита:

— Какво е това тогава?

— Диамант — още не е шлифован. Струва около осемстотин лири.

Одри се вцепени.

— Наистина ли?

— Да, съвсем сигурно, а печатът е от минната компания. Някой знае ли за това?

— Н-не — рече тя замислено, — най-многото господин Малпас. Последния път, когато поисках долу ключа от стаята си и той не бе там, извадих всичко, което бе в чантата ми, и го сложих на масата. Намерих ключа в разкъсания хастар на чантата си.

— И тогава трябва да е видял диаманта — той или някой от агентите му! — каза Дик тревожно. — Затова вчера се опитваше да ви хване.

Одри въздъхна, когато остана сама. Вече съжаляваше за двора си с кокошките във Фонтуел. Но все пак се успокои, че бе намерила нова и не толкова лоша работа и скоро заспа. Събуди се след около два часа, когато нещо студено докосна лицето й.

— Одри Бедфорд, идвам да те взема — рече глух глас.

Тя скочи с писък. Беше съвсем тъмно.

Във въздуха над главата й се носеше едно матово и странно осветено лице!

Гледаше като вкаменена изкривеното от болка лице на Лейси Маршълт!

— Младата дама беше зле. Обадих се на лекар и извиках линейка.

— Не знаете ли какво й се е случило? — попита Дик. Стоеше по пижама край леглото си и държеше телефонната слушалка.

— Не, капитане. Нощният пазач чул ужасен писък на втория етаж и когато дотичал, вратата на госпожица Бедфорд стояла отворена. Видял, че била в безсъзнание, и ме извикал. Аз бях долу във фоайето.

— Никаква следа от Малпас?

— Ни най-малка, сър. Явно някой трябва да се е опитал да я нападне, тъй като господинът, който живее в съседната стая, бе намерен също в безсъзнание на другия край на коридора. Трябва да е бил ударен с гумена палка по главата и затова отиде в болницата, за да го превържат.

След пет минути Дик влезе в хотела и дотогава Одри се бе съвзела донякъде. Седеше по халат край газовата печка — съвсем бледа, но напълно на себе си.

— Не мога да кажа нищо друго, освен че видях господин Маршълт.

— И вие ли! — Дик прехапа ядосано устните си. — Вчера вечерта ние също имахме такова видение и това означава, че Маршълт още е жив и че е в ръцете на онзи дявол. Намерихме снощи в къщата му една спринцовка. Анализирахме течността в нея и се оказа смес от морфин и някакъв друг все още неустановен опиат, от която човек може да изпадне в състояние на пълно безсъзнание. Днес получих и писмо от Малпас. — Той извади лист с текст, написан на машина. — Това е препис. Оригиналът се изследва в Скотланд Ярд за отпечатъци от пръсти.

Одри взе писмото и зачете:

„Ако не сте глупак, вчера трябва да сте открили нещо. Маршълт не е мъртъв. Той носеше непробиваема жилетка, която щяхте да забележите, ако не се интересувахте само от момичето. Радвам се, че е жив — смъртта би била твърде добър изход за него и ще умре, когато аз реша, че му е настъпило времето. Ако искате да оживее, изтеглете пазачите и шпионите си от къщата.“

— Всички наблюдения съвпадат с казаното в писмото — поясни Дик. — Маршълт е държан постоянно упоен и Малпас го влачи навсякъде, където поиска.

— На мен не ми изглеждаше като истинско лице — отбеляза Одри.

— Предполагате ли, че е било маска? И аз не знам какво да мисля. Във всеки случай това е много странно!

На излизане от хотела Шенън се информира за госта or стая 270, но на рецепцията не знаеха повече от това, че се е регистрирал като „Хенри Джонсън от Южна Африка“ и че още не се е върнал от болницата.

На следващата сутрин Дик си спомни забележката на Стормър за назначения от адвокатите иконом и веднага отиде в къщата на Маршълт. Отвори му прислужницата, която вече го познаваше, и го заведе във всекидневната.

— Тук са станали явно големи промени — започна Дик. — Доколкото чух, сега имате нов иконом.

— Надали може да се нарече „иконом“, сър — отвърна момичето, колебаейки се. — Господин Станфорд бе приятел на господин Маршълт.

— Какво? Да не би да е Бил Станфорд? — изненада се Дик.