Едгар Уолъс - Лице в мрака

— Да, да! Пиши й, че съжаляваш, че си се държала толкова враждебно и че си я излъгала за баща й. Ако дойде, кажи й, че Торингтън е твой баща. Къде мога да намеря акта за раждане на Одри?

— Горе имам всякакви документи от мама. Възможно е актът да е всред тях. Донеси ги, Бъни! Лежат горе в гардероба ми в метална кутия.

Мартин донесе кутията и като не се намери ключ, я отвори сръчно по друг начин. На дъното й лежеше син плик с два акта за раждане. Елтън ги разгъна върху масата, а очите му светнаха.

— Дороти Одри Торингтън — прочете той, — а ти се казваш Нина Дороти Бедфорд. От името „Одри“ може да се направи нещо друго. Дора, трябва да й пишеш и да й обясниш, със или без сълзи, че тя е твоята по-голяма сестра.

Почука се и прислужницата съобщи:

— Господин Смит от Чикаго, сър.

Мартин се подвоуми за миг.

— Ти го познаваш, Дора — каза той. — Нека да влезе.

Слик Смит бе облечен безупречно както винаги.

— Нали не преча? — започна той, като сияеше. — Помислих, че ще ви заинтересува, че многоуважаваната сестра на госпожа Елтън е постъпила на служба в полицията. По-точно казано, това навярно не би могло да се нарече полиция, но тя е назначена в бюрото „Стормър“.

— Сериозно ли говорите, или се шегувате? — запита Мартин.

— Съвсем сериозно. Случайно видях как влезе в един златарски магазин заедно с Уилит и той й купи знака на „Стормър“ — малка сребърна звезда с името на Стормър на гърба й. Познавам този отличителен знак и изглежда, младата дама много му се зарадва. А знаете ли какво направи Уилит, след като се раздели с нея?

Елтън вдигна рамене, очакващ отговора.

— Отиде до най-близкия телефон и се обади в хотел Риц-Карлтън, за да поръча там стая за младата дама. — Смит извади носна кърпа и избърса устните си, след което добави с усмивка: — Господин Браун — или Торингтън — живее в Риц-Карлтън.

Семейство Елтън то гледаше учудено.

— Мислех, че трябва да ви информирам — продължи Смит. — За хора, които днес са пуснали някакъв си Уилфред по следите на милионите на Торингтън, тази новина може да е от значение. По-младата ви сестра е очарователно момиче, госпожо Елтън!

Мартин се сви, но Дора бе възвърнала самообладението си.

— Одри ли имате предвид? — попита тя, като се усмихна. — Та аз съм с цяла година по-млада от нея!

Слик Смит я изгледа изпитателно.

— Изглежда, твърде много хора се интересуват от сестра ви — рече той замислено. — Вече трети се опита да я хване, но и той не успя. Имам предчувствието, че ще отида на погребението на четвъртия.

Дик Шенън седеше в стаята си на Хеймаркет и прелистваше папка с документи. Прочете един от написаните на машина листове, за да опресни паметта си.

„Тонгър бе облечен в сив костюм, черни обувки, риза па сипи райета и бяла колосана яка. В джобовете му имаше 27 лири и 200 франка, стар златен часовник, N. 984371, със златна верижка, два ключа, портфейл, рецепта за приспивателни таблетки (изписана от д-р Уолтърс, Парк Лейн, на когото Тонгър се е оплакал от безсъние), триъгълно шило. Сутринта на деня, през който е починал, Тонгър е пътувал до Париж, предал е едно писмо на неизвестен адрес и се е върнал още същия ден.“

Дик отвори един метален шкаф, извади малка кутия от него и е помощта на лупа разгледа това шило, което вече бе изследвано и мерено от опитни специалисти и което им бе създало доста главоболия. Инструментът бе дълъг около десет сантиметра, имаше изтъпен връх, а другият му край завършваше с дръжка. Шилото се разширяваше, като там, където бе закрепено в дървото, диаметърът му достигаше два сантиметра. На това място аматьорската работа бе забележима дори за неопитно око. Дик си спомни менгемето и пилите в склада и бе убеден, че този странен инструмент е бил изработен там. Но с каква цел?

Ядосан, той се облегна назад и започна да разсъждава, докато в главата му настъпи пълно объркване. Изведнъж скочи. Кой хвърляше камъчета по прозореца му? Погледна навън, но видя само двама-трима минувачи с отворени чадьри да вървят забързано по улицата. Но щом се обърна, отново едно камъче удари стъклото. Извика прислужника си, нареди му да седне между лампата и прозореца и тихо изтича до външната врата, която открехна само на сантиметър, за да слуша напрегна-то. Когато малко след това стъклото пак издрънча, той изскочи навън и хвана за ръката едно момиче в шлифер.

— Е, госпожице, какво означава това? — запита той и… погледна в засмените очи на Одри.

— Исках да говоря с вас и тъй като детективите никога не звънят.