Дейв Уолвъртън - Силата

Отвращение изпълни Оби-Уан. Той скочи на крака.

— Престанете! — извика Оби-Уан.

Преди да се осъзнае, светлинният му меч беше навън. Той премина петдесет метра, прескачайки десетки изтощени арконянци, докато не се изправи пред звероподобния хътянин. Завъртя светлинния меч над главата си със заучено движение. Приличащият на охлюв хътянин се виждаше чудесно на тази светлина. Дузина други хътяни и уипхидянци изпълваха тунела зад него, но туловището на Джемба им пречеше да стрелят.

— Браво, браво! — изръмжа Джемба. — Радвам се да видя, че си смел дори когато учителят ти не е зад гърба ти!

— Върви си, Джемба — успя да промълви Оби-Уан.

Давеше се в гнева си и заради това гласът му се промени, трепереше комично.

Зад него застана Клат’Ха с изваден бластер.

— Той е прав. Тук не си добре дошъл.

— Много добре — изсумтя Джемба, — Щом искаш това. С радост ще оставя приятелите ти да умрат.

— Дай им дактила! — нареди Оби-Уан.

Той стисна светлинния си меч и усети как топлината загрява тежката дръжка. Острието жужеше във въздуха, а всеки един негов мускул се свиваше в желание да се хвърли напред и да размаха меча. Пот започна да се стича по лицето на Оби-Уан, когато прехапа устни.

— Не е ли впечатляващо?! — изгрухтя Джемба на кохортата си. — Този тук не умее да използва Силата. Пише го в корабните дневници. Той е просто един фермер, изритан от Храма на джедаите.

Оби-Уан сподави гнева си от подигравката на Джемба. В продължение на няколко дълги секунди потърси в себе си спокойствие и мир. После си спомни думите на Куай-Гон. Не Джемба беше истинският враг, а гневът.

Най-накрая той намери спокойствието, което му беше нужно. Отвори сетивата си, за да докосне Силата. Сега вече я усещаше — около себе си, в Джемба, в скалите, в арконянците, които линееха зад него. Той я усети и се отдаде на Силата.

— Куай-Гон! — извика с изненада момчето.

Така се беше концентрирал, докато викаше на помощ майстора джедай, че беше изумен, когато изневиделица почувства нещо друго — Куай-Гон викаше него на помощ.

— Джемба, махни се от пътя ми — каза Оби-Уан. — Куай-Гон е в беда!

— Ха! Ха! — изсмя се едрият хътянин. Той се запляска с ръце отстрани, сякаш смехът му носеше болка.

— Защо това не ме изненадва? Може би защото изпратих хората си да го убият.

Но не ставаше въпрос само за Куай-Гон. Заплахата висеше над всички тях. Куай-Гон не викаше за помощ. Той се опитваше да предупреди Оби-Уан.

— Не се шегувам, Джемба — предупреди Оби-Уан. — Грози ни опасност!

— Какво искаш да направя, малкият ми? — попита Джемба. — Да се наведа ли към обувките си, за да можеш да ме разсечеш? Хо-хо-хо! Този номер не минава при мен. Хътяните нямат крака!

Той печелеше време. Оби-Уан прелетя във въздуха и се приземи пред Джемба. Използвайки инерцията от скока си, той премина над главата на Джемба. Оби-Уан се приземи върху гърба му и хътянинът изстена.

— Предупредих те! — извика Оби-Уан, здраво стискайки светлинния си меч. После се спусна по опашката на Джемба и прелетя над главите на смаяните охранители уипхидянци.

Един уипхидянец стреля с бластера си по гърба на Оби-Уан, но Оби-Уан успя да завърти светлинния си меч назад и да отбие изстрела. Затича се през тунелите покрай изненаданите хътяни и уипхидянци. Желанието да открие Куай-Гон беше неудържимо. Бе учуден, че рицарят джедай го вика за помощ, че усеща връзка с него.

Зад него няколко уипхидянци издадоха бойни викове, но гласът на Джемба се извиси над глъчката.

— Не! Оставете го на мен! Момчето е мое!

— Натам, приятелю мой — каза Куай-Гон на дрейгона. Той сочеше към пещерите. Десетте прохода към пещерата се намираха на единствен хълм, който отгоре изглеждаше като надупчен от червеи.

Куай-Гон с усилие се бореше да контролира съзнанието на дрейгона, за да го свали безопасно на земята. Беше разтревожен. Докъдето му стигаше погледът, виждаше само скупчили се край пещерите дрейгони. Крясъците им бяха оглушителни, докато общуваха един с друг.

Куай-Гон беше виждал гигантски дървета в Сребърната гора на мечтите на планетата Кюбинди. Дължината на листата им достигаше до двайсет метра и когато окапваха през есента, се носеха в небето като огромни салове. Ето на това му напомняха дрейгоните. Те се спускаха от висините точно като листата в кюбиндинската гора.

Въпреки това, тези същества бяха смъртоносни. И подобно на Куай-Гон се бяха насочили към пещерите.

Със съзнанието си джедаят предупреди младия Оби-Уан за връхлитащата опасност. После замря, докато съществото се спусна надолу, близо до тесния ръб на пещерата. Куай-Гон прецени ускорението и скочи от гърба на звяра. Приземи се на ръба и запази равновесие, като се хвана с ръка за външната стена на пещерата. Дрейгонът отлетя с мек объркан крясък, с освободен от контрола мозък.