Дейв Уолвъртън - Силата

Макар да усещаше, че Силата го води към дактила, задачата му се струваше почти невъзможна.

Светкавица проряза небето. Гръм разтърси скалата под него. Вятърът го блъскаше в гърба. Куай-Гон се притисна към скалата. Рамото му туптеше от болка.

„Малко остана“ — каза си той.

Точно над главата му проблесна светлина. Малки камъчета се забиха в бузата му.

За миг си помисли, че го е поразил гръм, но после осъзна, че е твърде немощен.

Бластер! Някой беше стрелял по него!

Куай-Гон наведе глава и се опита да погледне надолу. Забеляза ги веднага на скалите долу. За един хътянин е трудно да се скрие. Това беше Грелб — момчето за поръчки на Джемба. Той пълзеше, придружаван от няколко уипхидянци. Вдигнаха тежките си бластерни пушки и стреляха отново. Хътянинът се хилеше злорадо.

Бластерни изстрели експлодираха около Куай-Гон.

Светлинният му меч беше безполезен. Нямаше къде да се скрие и не можеше да отвърне на нападението.

Изтерзан от болка, Куай-Гон продължи нагоре.

Хътянинът Грелб гъргореше от доволство. Планът му действаше перфектно. Той знаеше, че Куай-Гон ще се появи от тази страна на възвишението, за да направи последното изкачване към дактила. Нужно беше само да заеме позиция и да чака.

Отначало се страхуваше от дрейгоните и гледаше да не се движи с надеждата, че ще го вземат за скала. Но лека-полека Грелб насъбра смелост. Вероятно хвърчащите същества се хранеха само с риба.

Той не се страхуваше от зъбите им, но пък острите камъни на тази планета заплашваха да пробият дори и дебелата кожа на Грелб. Хътянинът искаше само внимателно да се плъзне обратно в кораба. Но точно сега имаше работа — трябваше да убие джедая.

Щеше да е голямо удоволствие.

Джедаят беше заклещен горе на скалата, докато пълзеше към хребета, където бе скрит дактилът. Куай-Гон нямаше бластер, с който да отвърне на огъня. Изглеждаше, че няма да е трудно да го убият.

Затова Грелб каза на злодеите си:

— Не бързайте. Позабавлявайте се.

Уипхидянците се задавиха от злорадство. Те обичаха да измъчват беззащитни създания. Поддържаха постоянен огън, като нарочно не уцелваха джедая. Стреляха достатъчно близко, за да го хвърлят в ужас.

Грелб изграчи.

— Вижте този червей, момчета! Напомня ми за животинчето, което хапнах за вечеря.

Но джедаят не беше червей. Той не се беше отчаял, не бягаше от опасността. Темпото му остана същото. Бавно и методично се катереше по отвесната скала, дори и когато камъкът се пръскаше на милиметри от лицето му.

Уипхидянците започнаха да се ядосват.

— Този да не е сляп? — оплака са един от тях. — Съсипва ни забавлението.

Грелб се намръщи. Не искаше уипхидянците да се оплакват. Нуждаеше се от лоялността им.

— Хайде да направим облог — предложи той. — Да видим кой ще уцели ботуша му.

— Отлично! — изкрещя първият уипхидянец. — Залагам петарка, че ще уцеля ботуша му с един изсрел.

— С един изстрел ли? — не повярва другият.

И те се обзаложиха.

Грелб заложи две към едно срещу уипхидянеца и с трепет наблюдаваше как джедаят стабилно напредваше по скалата. Двамата уипхидянци, които бяха направили облога, подпряха оръжието си на рамо. Задържайки дъха си, Грелб изчака първия уипхидянец да стреля. Светкавица прехвръкна, чу се гръм.

Порив на вятъра блъсна Грелб в гърба.

Джедаят беше поставил десния си крак върху една тясна издатина. Пресегна се нагоре, за да се хване с ръка. Едва пазеше равновесие. Един изстрел в крака вероятно щеше да го свали.

— Хайде, стреляй! — извика Грелб.

Зад него се чу странен звук. Нещо като „ърп“.

Грелб се обърна да погледне към уипхидянеца, но зад гърба на Грелб беше застанал огромен дрейгон. Беше кацнал толкова безшумно, че никой не го беше усетил.

За пръв път виждаше такова създание отблизо. Дрейгонът имаше дребни сребристи люспи по цялото тяло, а огромните му жълти очи приличаха на рибешки. Нямаше предни крайници, само по един гигантски нокът на всяко крило. Устата му беше пълна с най-странните зъби — като огромни игли, извиващи се от венците му. Чудовището слабо му напомняше за иторианска акула бръснач.

Едрото влечуго беше погълнало наполовина един уипхидянец.

— А-а-а! — изкрещя Грелб, докато се опитваше да изпълзи към най-близката пещера.

Всички уипхидянци се обърнаха и започнаха да обстрелват дрейгона.

Куай-Гон премина последните три метра, след което се подслони в малка пещера. Там се спря, дишайки запъхтяно и подпрял ранената си дясна ръка на стената. Парливият мирис на сяра и амоняк го удари в носа. Той се взря навътре в пещерата. Дактилните кристали бяха нахвърляни върху равния под на пещерата и изпускаха замъглено жълтеникаво сияние.