Дейв Уолвъртън - Силата

Арконянците се бяха разположили в най-отдалечената пещерна зала. Но колко особени бяха тези места. Всяка пещера беше широка четири метра в най-тясната си част, а височината й бе десет метра. Най-малко дузина тунели водеха към повърхността. На много места тунелите се разширяваха в огромни кухини.

Следи от нокти показваха, че някакви животни са ровили вътре, но въпреки това арконянците не откриха животинско леговище.

Работниците на „Офуърлд“ се скупчиха на входа, за да пазят някой да не излезе. Сталактити висяха над главите им като блестящи остриета. Можеше да се седне само върху разтрошени камъни. В смразяващите сенки очите на арконянците грееха със слаба светлина.

Си Триймба си тананикаше на арконянски. Другите правеха същото. Оби-Уан се приближи към приятеля си.

— Какво си тананикаш? — меко попита той.

— Пеем песен на благодарността — изрече Си Триймба. След това преведе на Оби-Уан.

За Оби-Уан песента звучеше тъжно. Но той не беше арконянец и не бе свикнал да живее в пещери. Вероятно песента бе по-радостна за Си Триймба.

Арконянците сякаш се бяха примирили със смъртта. Той не можеше да разбере подобно поведение. Желанието му да действа и да се бори растеше у него с всяка минута. Оби-Уан опита да потуши чувството. Нали непрекъснато го предупреждаваха за нетърпението му? Това беше неговото изпитание. Трябваше да се съобрази с Кодекса на джедаите и да чака, дори и когато приятелят му линееше. Това беше най-трудното нещо, което беше правил. Но той вярваше в Куай-Гон.

— Обещай ми, че няма да се оставиш да умреш тук — каза тихо Оби-Уан на Си Триймба.

— Няма да се оставим да умрем — обеща Си Триймба.

— Сигурен ли си? Ще издържиш ли, докато Куай-Гон се върне? — разпалено го запита Оби-Уан.

— Ще се опитаме да живеем, Оби-Уан — обеща Си Триймба, — но дактилът трябва да дойде скоро.

Куай-Гон много внимателно се изкачваше по скалната козирка, която човек не би могъл да преодолее. В поройния дъжд той се хващаше за малки вдлъбнатини с пръстите на ръцете и краката си.

Знаеше, че трябва да побърза. Беше загубил време, тръгвайки от тази страна на планината, защото така вероятността да бъде забелязан беше нищожна. Накрая бе стигнал до място, където рискуваше да се покаже. Оттук нататък пътят вървеше право нагоре.

В момента повече се тревожеше за дрейгоните, а не за хътяните. Създанията вече се активизираха. Много от тях бяха кацнали на върховете отгоре, като че ли да изчакат бурята. Той се придържаше към сенките, минаваше зад скалите, боейки се, че ще бъде забелязан. Понякога му се налагаше да изчака няколко болезнени минути, докато някой сребрист дрейгон не извърнеше глава от него.

„Търпение — непрекъснато си повтаряше той. — Трябва да съм търпелив“. Това беше неписан закон в Кодекса на джедаите. И въпреки това му бе трудно да е търпелив, докато животът на толкова много същества зависеше от него.

Пръстите му бяха разранени и кървяха. Недалеч една светкавица проряза небето, последвана от грохота на гръмотевицата. Вятърът се блъскаше и свиреше сред камъните.

Разбра, че е незащитен на открито. Той беше едър мъж и видима мишена за дрейгоните. Една светкавица би издала позицията му, дори би могла да го запрати надолу.

Спря се задъхан. Дъждовните капки се стичаха по челото му, а водата се просмукваше в дрехите му и те ставаха все по-тежки. Беше полузамръзнал и все още не възстановен от раната. Хвърли един поглед към океана. Наблизо, свил криле, един дрейгон се спусна като лазерен лъч към водата.

Той се заби във врящия прибой, след което плесна с криле. Докато се издигаше от пенливите вълни, една лъщяща риба се гърчеше в устата му.

За щастие дрейгонът не го беше забелязал. Дори и да го беше видял, не се интересуваше от човешката плът. Може би чудовищата не бяха виждали животни на сушата и затова не мислеха да ловуват там.

Куай-Гон не смееше да погледне надолу. Над себе си, на неколкостотин метра, забеляза лека мъгла, излизаща от една вдлъбнатина. Беше нужен остър поглед на човек, който знае какво търси, но мъглата определено бе оцветена в жълто.

Дактилът не можеше да не е там.

Придвижването беше трудно. Нямаше отъпкани пътеки. Човешки крак не беше стъпвал върху тази планета. Ако стъпеше на камък, най-вероятно щеше да поддаде под тежестта му. Дори и да не станеше така, камъните бяха остри и разраняваха краката му. Единствените растения, които забеляза, бяха дребни сиви лишеи, подаващи се от всяка цепнатина. Ако бяха сухи, стъпването по тях беше като разходка по килим. Но щом сутрешният дъжд заваля, лишеите станаха хлъзгави.