Дейв Уолвъртън - Силата

Бластерният огън беше още по-гъст. Оръжията издаваха едно постоянно „бум-бум-бум“. Но изстрелите вече не бяха насочени срещу него. Вместо това уипхидянците се бяха прикрили зад скалите и стреляха по дрейгоните. Бластерният огън ги привличаше на талази, хвърчащите чудовища прорязваха небето, спускайки се от високите скали. Няколко огромни звяра бяха паднали близо до уипхидянците, но живите връхлитаха от висините, изпълнени с неутолим глад.

Куай-Гон погледна надолу от скалата, за да наблюдава битката. Цяла сутрин се беше придвижвал, без да привлече вниманието на дрейгоните. Но сега с изстрелите на бластерите глупавите уипхидянци все едно ги канеха на закуска.

Дрейгоните пищяха с мощен крясък и прииждаха от облаците, политнали върху сребристите си криле. Зъбите им просветваха, когато светлината се отразяваше в тях.

Уипхидянците се пръснаха и опитаха да се прикрият зад огромните канари. Един от тях изрева от ужас, когато летящият звяр се спусна от небето и го изтегли от скривалището му.

Куай-Гон използва тази суматоха, за да напълни с дактил платнената торба, която беше взел със себе си. В продължение на няколко минути уипхидянците се сражаваха, крещяха и умираха на дузини сред неудържимите атаки на дрейгоните.

Изведнъж огромна сянка затъмни светлината в пещерата. Един дрейгон изписка така, че скалите около Куай-Гон потрепериха. Той се притисна към стената на пещерата.

Пред входа на пещерата чудовището се вкопчи в скалата с ноктите си. Издаде пронизващия крясък отново и Куай-Гон разбра, че са го забелязали.

Докато дрейгоните се спускаха от небето, Грелб се отдалечаваше тихичко.

Огромните космати уипхидянци танцуваха из скалите, стреляха с бластерите си и издаваха бойни викове. Доста добре отвличаха вниманието.

За щастие на Грелб младите хътяни — подобно на някои видове червеи и мекотели — бяха способни да се провират през тесни отвори и да се крият в скалните цепнатини.

По този начин Грелб бързо избяга от огромните уипхидянци и ги остави сами да се сражават с чудовищата.

Беше преполовил пътя по склона надолу, когато посмя да вдигне глава, за да погледне към океана. Дори и тогава той притискаше тежката си бластерна пушка към гърдите. Приливът наистина беше направил вълните големи и те облизваха корпуса на „Монумент“. Но изглеждаше така, сякаш Джемба беше побягнал от кораба напразно. Нямаше да бъде наводнен днес. Грелб почувства облекчение, като разбра, че все още може да достигне скалите невредим.

Зад него, на възвишението, уипхидянците все по-рядко издаваха бойните викове и се бяха отказали да стрелят с бластерите си. Грелб би потръпнал от ужас, ако знаеше какво ги е сполетяло.

Крясъците на дрейгона бяха привлекли другите от ятото. Те се сбиха за по-добра позиция, докато първият вкара издължената си сребриста глава в отвора на пещерата. Светкавици прорязаха небето зад него. По-дълги от ножове зъби блеснаха пред лицето на Куай-Гон. Той усети смрадта на мъртва риба в дъха на чудовището.

Изведнъж, насред отчаянието, Куай-Гон почувства нещо странно — слабо набраздяване на Силата. Докато се концентрираше, той набра мощ. Някой призоваваше джедай.

„Оби-Уан има нужда от мен“ — осъзна той.

Изумен, той се притисна още по-силно към стената. Налагаше се да се успокои, за да разсъждава. Момчето не би могло да го повика. Оби-Уан не беше негов падауан. Двамата не бяха свързани.

Куай-Гон не разполагаше с време да се чуди какво представлява повикът, който беше отчаян и не търпеше отлагане. Дочул шум от движение, той погледна към входа на пещерата. За няколко мига дрейгонът биеше крилете си в скалите, блокирайки изхода за бягство на Куай-Гон. После изведнъж изостави безплодните си опити.

Отдавна Куай-Гон следваше зова на Силата. Сега усети, че тя го вика. „Тичай! — заповядваше му тя. — Отиди при Оби-Уан“.

Сърцето на Куай-Гон биеше лудо. Той се затича три крачки и скочи от ръба на скалата, знаейки, че под него има стотици метра пропаст, а отдолу го чакаха остри като мечове зъбери. Въпреки това, той се довери на Силата.

Не беше прелетял и петнайсет метра. Скокът му го беше изпратил право срещу дрейгона!

Той се блъсна в гърдите на звяра с глух удар. Създанието беше мокро и хлъзгаво. Куай-Гон едва се задържа в люспестата му кожа с крайчеца на пръстите си. Разкъсаните мускули на рамото му туптяха и горяха от непоносима болка. Той успя да прехвърли краката си и да се намести като ездач върху гърба на дрейгона.