Катлийн Удиуиз - Роза през зимата

За мъжът и за жената вътре загубата беше голяма. Ейвъри вече не виждаше надежда за своя живот. Не му оставаше нищо друго, освен във вечен страх да кръстосва страната, винаги уплашен до смърт да не би отново да срещне Кристофър Сатън. Или беше Сакстън? Той сви рамене несигурно. И двамата бяха еднакво опасни.

Изгледите за Клаудия не бяха по-добри. През изминалите дни се бяха потвърдили съмненията й, че баща й е крадец, дори убиец. Имотът му сигурно щеше да бъде отнет от короната и мисълта за това унижение от това беше непоносима за нея. Тя не знаеше как ще преживее без някой, който да се грижи за нея и за удобствата й. Може би най-добре щеше да бъде да събере всички богатства, които намери в дома си, и да напусне страната.

Кристофър наблюдаваше как каретата се отдалечава от погледите им, после се обърна към двамата мъже, които се приближаваха към него. Това бяха Фарел и капитан Даниълс. Докато последният се усмихваше широко, Фарел мрачно сбърчи чело, когато видя двойката. Кристофър протегна ръка на капитана и след това погледна брата на жена си.

— Фарел, страхувам се, че още не сме били представени както подобава един на друг. — Кристофър се усмихна и му подаде ръка. — Аз съм лорд Сакстън.

Младият мъж широко разтвори очи и въпросително погледна нежно усмихнатото лице на сестра си, когато машинално пое ръката.

— Лорд Сакстън? Онзи същият лорд Сакстън?

— Да, аз съм този, който носеше маската и куцаше — призна Кристофър. — Правех това, за да накарам бандитите да повярват, че изгорелият при пожара е още жив. А имаше и друга причина. Исках да се оженя за сестра ви и това беше единственият начин. Надявам се, че държите на приятелството, което започнахме, докато още се преструвах на сакат.

Фарел се опита да схване всичко това и да го подреди.

— И наистина сте женен за сестра ми и сте бащата на нейното…

Ирайн се изчерви, когато смутеният й поглед падна върху капитана, който сякаш се забавляваше от тази сцена. Усмивката му стана още по-широка, когато мъжът й отговори.

— Няма защо да продължавате да се упражнявате в стрелбата, за да защитавате честта на сестра си — каза Кристофър. Веселият блясък в очите му стана още по-ярък. — Мога да ви уверя, че всичко е наред.

Настъпи кратка пауза, а после се появи една карета, придружена от двадесетина ездачи. Ирайн веднага забеляза, че това беше същата група, която бяха отминали преди няколко седмици, когато се връщаха от Лондон. Тя се зачуди какво ли търсеха в Сакстън Хол. Колата изкачи алеята и спря. Един прислужник отвори вратата и барон Лейчестър слезе по стълбичката, поставена отпред.

— Закъсняхме ли? — попита той и устните му се разтегнаха в развеселена усмивка. Той се огледа и видя как моряците отнасяха убитите и ги товареха на носилки. — Изглежда, че от моята помощ вече няма нужда. Краят на тези бандити е дошъл веднъж завинаги. — Той се обърна към пътуващите в колата. — Уважаеми дами, това, което ще видите отвън, е ужасно. Сигурни ли сте, че ще го понесете?

— Искам да видя сина си — чуха те един нежен женски глас.

Кристофър взе ръката на Ирайн и я поведе към колата, докато баронът помагаше на жена си. Щом стъпи на земята, Ан се спусна с разтворени обятия към Ирайн.

— Мила моя, всичко това трябва да е било ужасно. Когато пристигна писмото на Кристофър, ние не бяхме вкъщи и щом го намерихме при завръщането си, веднага тръгнахме от Йорк за насам. Откакто напуснахме Лондон, живеем там. Слава Богу, сестра ми тъкмо беше дошла при нас от Карлайл.

— Сестра ви? — Ирайн надникна в колата. На лицето й се изписа удивление, когато баронесата отстъпи и на вратата се появи графиня Ешфорд. Жената слезе и в очакване повдигна страната си към Кристофър, за да получи целувка. Той я поведе към Ирайн, която учудено ги гледаше. Съпругът й намигна и тя чу гласа му.

— Ирайн, мила, искам да ви запозная с майка си.

— Но това е графиня Ешфорд. — Ирайн все повече се объркваше. — Аз я познавам от празненството. Играхме заедно карти.

Графинята се усмихна дружелюбно.

— Исках да ви видя, но тъй като синът ми настояваше да не издаваме истинската му самоличност, не можех да ви кажа, че съм негова майка, колкото и да желаех това. Можете ли да ми простите?

Очите на Ирайн се напълниха със сълзи, но това бяха сълзи на радост. В следващия миг двете жени се прегърнаха разплакани. После графинята потърси дантелената си кърпичка и избърса сълзите на момичето, без да обръща внимание на своите собствени.