Катлийн Удиуиз - Роза през зимата

— Тичайте! — извика той на придружителите си. — Колата ще се появи всеки момент! Ще се опитам да ги задържа още малко.

— О, моля ви, Кристофър! — извика Ирайн, изпълнена със страх. — Елате с нас!

— Хагарт, погрижете се за нея! — заповяда той.

Мъжът я сграбчи за ръката и я откъсна от съпруга й. Докато тичаха, той я помъкна надолу по едно стърнище. Кристофър спря до портата и се прицели с един от пищовите. Куршумът изсвистя над пътя и за малко не улучи Паркър, който водеше мъжете. Следващият изстрел проби един закован с дъски прозорец и заплашително изсвистя през стаята, така че мъжете потърсиха прикритие. Това беше достатъчно да ги сплаши и те не посмяха да надигнат глави.

— Елате, нехранимайковци! — изкрещя Алън, когато изстрелите замлъкнаха. — На конете! Стъпчете ги! — Очите му светнаха от гняв, когато видя, че мъжете никак не бързаха. Той без предупреждение изстреля един куршум в дървения покрив. Така завладя изцяло вниманието им. — След тях, проклети негодници, или следващият изстрел ще улучи един от вас!

В стремежа си да изпълнят по-бързо заповедта, мъжете се сбутаха на вратата. Запрепъваха се и си пречеха един на друг, докато тичаха към конете си.

Обувките на Ирайн никак не бяха подходящи за тичане по неравните камъни, но темпото й изненада Хагарт. Кристофър се беше обърнал и ги следваше. Той бързо ги настигна и в това време колата се показа между дърветата. Танър беше пришпорил впряга с няколко удара на камшика, така че той бързо се приближаваше. Ирайн почти изпадна в отчаяние, когато Кристофър отново се спря пред рова. В меката почва пред него се заби куршум от мускет, а друг прелетя над главата му, докато трима мъже препускаха откъм портата. Той се прицелваше много бавно, но когато беше избрал целта си, движението му беше внезапно и абсолютно сигурно. Пищовът изгърмя и издаде силен трясък, изригна облак дим и първият ездач се свлече от коня си. Когато видяха, че още един пищов се прицелва в тях, останалите двама загубиха смелостта си. Те презглава се хвърлиха от конете си по една стръмнина, без да обръщат внимание на драскотините, които получаваха от каменистия сипей.

Колата наближи съвсем и въздухът беше изпълнен от грохот на копита. Танър изплющя с камшика над главите на конете и дръпна юздите, за да спре колата до двамата, които тичаха към него.

— Къде е лорд Сакстън? — подвикна им Танър.

— Това е лорд Сакстън! — Бънди посочи Кристофър, който бързо ги догонваше с дългите си крака. — Само че без маска!

— Но това е мистър Сатън!

— Сакстън! — изрева Бънди в отговор, извади няколко дълги мускета, които беше скрил до себе си, и ги подхвърли на Кристофър, когато той достигна каретата.

Докато някои от мъжете още гонеха подивелите си коне из двора, други вече бяха яхнали своите и препускаха по скалните отломки, които покриваха рова. Кристофър коленичи до колата в праха, докато Хагарт помагаше на Ирайн да се качи в каретата. Кратък гръм от леката пушка накара един от мъжете да изкрещи и да падне от седлото. Кристофър грабна нова пушка и още един от мъжете се свлече улучен на земята.

Хагарт се беше покатерил на колата и като последва заповедта на Кристофър, също стреля.

— Улучихме ги! — извика той развълнувано, докато Кристофър скачаше в колата. Още не беше влязъл вътре, когато Танър изплющя с юздите и впрягът подскочи напред.

Шерифът Паркър протегна ръка по посока на отдалечаващата се карета.

— След тях! Не ги изпускайте от поглед. Зная къде отиват, но искам през целия път да останете по следите им! — Когато няколко мъже се метнаха на конете си и се впуснаха в преследването, той подвикна на един от тях: — Върви и доведи още хора. Ще се срещнем при къщата на Сакстън! Ще ви настигна веднага щом се погрижа за хлапачката на Талбот!

Паркър изскърца със зъби, когато се затича през двора към кулата. Пет години вече служеше на лорд Талбот, три от които като шериф. Но това беше само за прикритие, което ги забавляваше и отклоняваше съмненията от тях. Идеята да подпалят източното крило на Сакстън Хол беше негова, след като Едмънд Сакстън беше открил случайно лагера им и го беше разпознал сред разбойниците. Талбот изцяло беше подкрепил начинанието му. Поначало той мразеше фамилията Сакстън и завиждаше на богатството и земите им. Преди няколко десетилетия самият той беше предвождал едно нападение над Сакстън Хол и беше убил стария лорд. Това беше станало, след като обвинението му срещу Бродерик Сакстън в предателство беше отхвърлено като неоснователно. Талбот имаше приятели във върховния съд, които взеха неговата страна и настояха Сакстънови да бъдат изгонени от земите си. Но, изглежда, и те са имали достатъчно влиятелни приятели, които се застъпиха наследниците на лорда да задържат къщата си и да възвърнат честта си.