Катлийн Удиуиз - Роза през зимата

— Извинете, мис Талбот, но се страхувам, че неизбежно ще трябва да поносите още малко маската.

— Ммм! — Тя силно заклати глава.

Кристофър отново пъхна меча си в бастуна и удобно се опъна на стола срещу Клаудия, докато чакаше жена си. Той се наслаждаваше на Ирайн, докато тя се преобличаше в ъгъла до вратата. Дрехата й беше твърде широка в талията, но се изпъна плътно на гърдите й. Тя прибра косата си на главата, захвана я с няколко фиби и си сложи шапката.

— Как изглеждам? — попита загрижено тя, когато се представи на мъжа си. Мислеше си какви ли изпитания щеше да преживее в тези дрехи и дали щеше да ги превъзмогне.

— Цветът ви отива, мила моя. — Той хвана свободния плат около талията й и я погледна усмихнато. — През следващите месеци сигурно ще го запълните.

Презрително пръхтене се разнесе изпод маската и фигурата се заизвива, когато Клаудия се помъчи да се освободи от въжетата. Кристофър остана невъзмутим. Той взе Ирайн на коленете си, сложи едната си ръка на талията й, а другата в скута й и те още веднъж се насладиха на една дълга, щастлива целувка. Дивият гняв на фигурата срещу тях беше безграничен.

Гръмогласното съобщение на Хагарт прекъсна близостта им.

— Яденето пристига!

Чуха се стъпки по стълбите, Ирайн застана до прозореца в ъгъла и извърна лицето си. Кристофър грабна бастуна си и се вмъкна в тоалетната. Ключът се завъртя в ключалката и вратата се отвори. Вътре пристъпиха двама мрачни, небръснати мъже, единият от които внесе поднос с няколко купи от обичайната гозба, а другият остана заедно с Хагарт на пост до вратата.

— Остави яденето на масата — съвсем излишно разпореди Хагарт и сръга другаря си с лакът в ребрата. — По-добре хвърли поглед на лорда отсреща — подхвърли той тихичко. — Човек, който носи маска, винаги крие нещо.

Хагарт нямаше представа колко е прав. Другият мъж с възхищение наблюдаваше женствените форми под червената рокля. Повдигна панталоните си и гордо тръгна към Ирайн. Отблизо дъщерята на Талбот беше по-красива, отколкото си беше мислил. Той се покашля, за да бъде забелязан.

— Името ми е Ървинг… милейди, и аз много искам да се запозная с вас. Изглеждате великолепно.

Ирайн нервно се огледа и видя, че мъжът и Хагарт се приближават към нея. Другият с подноса тъкмо оставяше товара си на масата, когато забеляза, че седящият раздвижи коленете си. Наметалото се плъзна настрана и откри многобройните фусти. Покритата глава се мяташе насам-натам. С нараснало любопитство мъжът понечи да свали маската, но не чу, че някой се приближи изотзад към него. Силен удар по темето с бастуна на Кристофър го потопи в тъмнина. Преди да се свлече на пода, той бързо беше изтеглен назад към тоалетната.

Погледът на Ирайн се местеше от сладострастния пазач към Хагарт. Тя се опита да покаже поне сянка на окуражителна усмивка на лицето си, за да задържи вниманието им. Един почти недоловим звук обаче накара Ървинг да погледне през рамо и той видя как ботушите на другаря му изчезнаха в малкото помещение.

— Ей! Какво става там? — попита той и хвана пищова си. Когато и Хагарт се завъртя, Ирайн светкавично грабна една счупена облегалка от стол, която лежеше наблизо. Бързо трябваше да реши кого да удари първо и тъй като Хагарт беше по-близо, тя го избра за своя жертва. Ирайн повдигна дървото, за да го стовари с всичка сила върху дебелия череп на Хагарт. За нейно удивление той надигна собственото си оръжие и силно удари Ървинг с дръжката на пищова. Онзи се свлече на пода, сякаш бяха изпуснали въздуха от голямото му тяло. Хагарт ухилено погледна Ирайн, която се взираше смаяно в него. С бързо движение той взе пищова от ръката на мъжа и го подхвърли на Кристофър, който се показа отново.

— Колко? — попита Кристофър, докато проверяваше дали оръжието е заредено.

— Долу са трима. Паркър сигурно е с другите в скривалището.

Когато съпругът й застана зад нея, Ирайн отново възвърна самообладанието си. Той й представи мъжа и изясни малко бъркотията.

— Ако не сте се срещали преди, мила, това е Хагарт Бентуърт, прислужникът на брат ми, макар че никой не го познава като такъв. Много верен прислужник, трябва да кажа.

— Много ми е приятно — отговори Ирайн с овлажнели очи и му подаде ръката си. Той я стисна и кимна няколко пъти.

— Удоволствието е изцяло мое, мадам, съжалявам, че не можах да ви кажа това по-рано. — Той погледна Кристофър и сви за момент рамене. — Нямах възможност да се измъкна, милорд, и да ви съобщя къде са я скрили — обясни той. — Не ми вярваха.