Катлийн Удиуиз - Роза през зимата

Въпреки всички усилия, които полагаше Талбот, в последно време сякаш всичко вървеше наопаки. За много неща можеше да бъде обвинен Кристофър Сатън. Той едва беше стъпил по тези северни земи и веднага започна да проваля плановете им и да ги тормози. Беше уплашил Тими Сиърс до смърт и Тими, който всъщност беше много смел мъж, си призна пред шерифа, че е разказал много неща на призрачния ездач. Не беше издал имената на предводителите и затова трябваше да умре, преди да ги е издрънкал. Бен Моуз също знаеше повече, отколкото беше полезно за него. Поради тази причина и той облече дървеното палто. А сега Сатън беше свободен да отмъсти за отвличането на жена си и грижите им положително щяха да се увеличат. Но най-напред трябваше да се заеме с Клаудия.

Паркър подмина отпуснатите тела на хората си в кулата и забърза нагоре, като прескачаше по две-три стъпала. Предпазливо пристъпи в килията и смръщи чело при сцената, която се откри пред него. Най-много го удиви облечената в черно фигура до масата. С извадена сабя той внимателно се приближи изотзад и с рязко движение свали кожената маска. Къдриците на Клаудия плъзнаха по раменете й, преди тя да може да се обърне и да се втренчи в него. Очите й бяха изхвръкнали от гняв. Той махна парцала от устата й, но веднага съжали за тази грешка, когато тя го засипа с отровен водопад от обвинения.

— Глупаци такива! Не можахте ли да разберете, че Кристофър си играе с вас?! Той е лорд Сакстън!

Изненадата на шерифа бързо се разсея, когато се замисли над това. Разбира се! Защо не се беше сетил сам? Тими Сиърс скимтеше и твърдеше, че лорд Сакстън е нощният ездач, възкръснал от мъртвите, за да ги преследва.

„Глупак с глупак! — помисли си той. — Да се оставиш този мъж да те излъже с маскарада си!“

Клаудия нямаше нищо против да прехвърли вината на другиго. Искаше колкото е възможно по-бързо да забрави, че тя самата се беше излъгала. Докато се опитваше да я освободи от въжетата, които я държаха в плен, шерифът беше принуден да слуша как тя го ругае и изказва съмнения за честта, произхода и въобще за принадлежността му към човешкия род. След това се прибавиха и няколко цветисти епитета за баща й. Когато я освободи, той беше напълно убеден, че ругатните и проклятията, които беше чул току-що, далеч надминаваха собствения му пиперлив, войнишки жаргон.

Клаудия хвърли дългото черно наметало и посегна към синята рокля, която беше оставила Ирайн. Докато я нахлузваше, тя продължаваше да говори:

— Настоявам този кучи син да бъде хванат и разкъсан на парчета, преди да е отминал денят.

Полата се разпростря по фустите й и Клаудия посегна нагоре, за да закопчае корсажа. С ококорени от удивление очи и зачервено лице тя трябваше да разбере, че не може да го закопчае в талията. Оставаше отвор, голям колкото мъжка длан.

Алън се задави, докато се опитваше да задуши смеха си. Клаудия му хвърли вбесен поглед.

— По-добре ми помогнете да го закопчея! — кресна тя.

— Страхувам се, че нямаме достатъчно време за това — отвърна той, като внимаваше да не се издаде, че счита това за невъзможно. Твърде често бе имал възможността да наблюдава изящните, добре оформени извивки на съпругата на Сакстън. Въпреки че двете жени си приличаха в лице, макар че Клаудия и тук отстъпваше, не можеше да се твърди същото за формите им.

Малко по-късно те прекосиха двора, запътени към колата на Талбот. Клаудия внимаваше да не се спъне в дългите краища на наметалото на лорд Сакстън, докато Алън се опитваше да я убеди, че трябва да се прибере вкъщи.

— Не е работа за жени — подхвърли той.

— Държа на това! Искам да видя лицето на Ирайн, когато убият мъжа й.

Алън въздъхна отегчено. Той знаеше, че и двамата Талбот не умееха да прощават и че веднъж поели пътеката на отмъщението, можеха да бъдат доста кръвожадни.

— Вие си имате кола и аз не мога да ви задържа. Но баща ви ще ме подреди добре, ако ви се случи нещо.

Клаудия леко повдигна глава и погледна над рамото му.

— Този път няма нужда да се жертвате, защото баща ми тъкмо пристига и ще ме вземе със себе си.

Алън се почувства облекчен и се обърна, за да посрещне колата, която тъкмо завиваше пред входа. Още преди да беше спряла, лордът се показа на прозореца.

— Колата на Сакстън ли беше тази, която току-що отмина? — поиска да узнае той.

— Точно така — отвърна Алън, — и трябва да я последваме. Лорд Сакстън е всъщност Кристофър Сатън.

Стресната въздишка придружи гневната ругатня на лорд Талбот. Тримата се спогледаха учудено.