Катлийн Удиуиз - Роза през зимата

— Трябва да знаете, че аз съм призрачният ездач — обясни Кристофър за онези, които все още бяха напълно объркани. — Аз съм този, когото търси шерифът, но аз се борих за справедливо дело. Целта ми беше да унищожа бандитите, които са предвождани от Алън Паркър и лорд Талбот. Те убиха баща ми и опожариха крилото на къщата, за да убият брат ми. Много хора са станали жертва на разбойниците и аз исках да сложа край на господството им.

— Наистина ли сте лорд Сакстън? — попита плахо Теси.

Ирайн се засмя, обгърна с ръце тънката талия на мъжа си и го притегли плътно до себе си.

— Зная, трудно е за вярване, но той е същият мъж, чиято външност почти ни накара да изгубим разсъдъка си.

Един изстрел отвън обаче ги подсети, че има по-важни неща, за които трябва да мислят. Всеки трескаво сграбчи оръжието си, което беше толкова различно, колкото и хората. Когато Ирайн започна да зарежда един пищов с барут и куршум, погледът на Кристофър се спря върху нея.

— Мила — прошепна нежно той, — следващите мигове ще отнемат цялото ми внимание. Колкото и да е здрава, входната порта не може да издържи дълго. Скоро те ще я разбият. Щях да съм по-спокоен, ако…

Още преди да беше довършил, Ирайн поклати глава. Странно, но тя не изпитваше никакъв страх. Това беше нейният лом. Под привидното й спокойствие се криеше гневна решителност.

— Ще остана при вас. — Тя хвана здраво пищова и обяви кратко: — Човекът, който ви стори нещо, няма да преживее докрай деня. Ще се погрижа за това.

Студената категоричност в погледа й накара Кристофър да се почувства щастлив, че тя му беше съюзник, а не враг.

Главната порта потрепери от непрекъснатите удари на един дъбов кол. Набързо беше скалъпена защитна преграда за укритие на разбойниците. Всеки, който не успяваше да залегне зад нея, беше повалян от изстрелите откъм къщата. Лорд Талбот стоеше под закрилата на няколко дървета на достатъчно разстояние, за да бъде извън обсега на оръжията, но все пак достатъчно близо до къщата, за да може да си припише победата, която според него беше съвсем близка. Той наблюдаваше битката със самодоволна усмивка, а Клаудия следеше събитията от удобната кола. Никой от двамата не забеляза главата, която надничаше от сандъка. Ейвъри предпочиташе да продължи да се крие там, за да не поискат от него да се присъедини към нападението на къщата.

Портата скърцаше и от нея хвърчаха трески под напора на ударите. Зад прикритието дванадесетимата вече ликуваха. Вратата трябваше да се срути всеки момент. Паркър стоеше зад тях и ги окуражаваше. Внезапно с периферното си зрение той забеляза, че откъм полето напредваше някакво петно с невероятни краски и форми. Той се вгледа по-внимателно и съзря множество гневни селяни, които тичаха към тях. Те размахваха оръжията си и се приближаваха с ревове и крясъци.

— Разбийте най-после тази проклета порта! — извика той.

Още веднъж колът удари в портата и най-сетне тя поддаде. Талбот също беше забелязал селяните и когато шерифът и неговите хора се завтекоха напред, той ги последва незабавно. Някои от бандитите хукнаха през откритото място, за да влязат в къщата, обаче изостанаха и селяните ги настигнаха. Те бяха толкова заети да се защитават от гневните нападатели, че не можеха да подкрепят малцината, които бяха проникнали в къщата.

Първите нахълтали разбойници бяха посрещнати с пистолетни изстрели отблизо. Някои паднаха, но останалите прескачаха телата на мъртвите си другари и продължаваха. Кристофър, Хагарт и Бънди бяха принудени да отстъпят в големия салон. Там бандитите веднага бяха изложени на друг вид нападение. Ушите им писнаха от почти музикалните звуци, които издаваха тежките железни тигани, докато се стоварваха върху дебелите им черепи. Аги и Пейн бяха в центъра на битката, а готвачът се оглеждаше за достойна жертва на дългия си, остър нож. Противниците, които бяха най-отпред, биваха посрещани от свистящото острие на лорд Сакстън и тежките саби на Бънди и Хагарт. Паркър се промъкна през множеството от опитни бойци и разгорещени новаци и се освободи. Целта му бе лейди Ирайн, чието залавяне със сигурност щеше да доведе до предаването на враговете им. Докато напираше към нея, той се озова срещу господаря на къщата и срещу дългото, кърваво острие на широкия му шотландски меч.

— Времето ви изтече, лорд Сакстън — заплаши го шерифът, извади сабята си и рязко вдигна острието за нападение.

— Точно така! — отвърна Кристофър, докато лицето му бавно се озари от усмивка. — Вече твърде дълго време опустошавахте тези земи и избягвахте съдбата си. Отвлякохте жена ми и я държахте затворена само за да ме примамите. Това ви се удаде. Точно така! Вашето време изтече!