Катлийн Удиуиз - Роза през зимата

— Какво беше това? — кресна Талбот и се огледа. Той беше сигурен, че звукът е дошъл изотзад.

— Няма значение! Трябва да побързаме, ако искаме да пристигнем заедно с мъжете в Сакстън Хол.

— И аз ще дойда, татко! — обади се Клаудия и понечи да се качи.

— Нищо подобно няма да направиш, по дяволите!

— Ще дойда с вас! — Клаудия рязко отвори вратата. Тя се блъсна в страничната стена на каретата и от това ушите на Ейвъри в сандъка за багаж писнаха.

— Проклета негоднице! Нямаш ли капка разум? — изрева й Талбот. — Това е война!

— Сега мразя тези Сакстънови повече от вас, татко, и вие не можете да ме спрете да присъствам, когато убият Кристофър Сакстън. Моля, седнете от другата страна. Нали знаете, че мразя да пътувам срещу посоката на движение.

Талбот беше командвал какви ли не мъже, но сега за сетен път се предаваше при спор с разгневената си дъщеря. Мускулите на лицето му се опънаха в сдържан гняв. Въпреки това се премести от другата страна и направи място на детето си. Той учудено сбръчка чело, когато черното наметало се разгърна и отдолу се показа отвореното горнище на синята рокля.

— Какво е станало с тази рокля? — попита той остро и хвърли недоверчив поглед към шерифа. Макар че той самият се беше забавлявал с дузини леки момичета и жени, от дъщеря си винаги беше изисквал строго морално поведение.

— Кристофър беше! — обясни Клаудия кратко, докато колата започна да завива в двора. — Принуди ме да сменя роклята си с тази на Ирайн. Каза ми, че била безвкусна, и отгоре на всичко ме заплаши с меч, опрян до гърлото, че ще ме убие. Сигурна съм, че щеше да го направи. — Тя започна да мънка като дете и зарида с престорена драматичност. — О, татко, беше ужасно! Той е луд. И никой не знае колко ли хора е убил още, за да я освободи. Ето погледнете! — Тя посочи през прозореца. — Броят на мъртвите мъже не ви ли показва в каква опасност бях?

Колата се клатушкаше по дъските на моста и бавно започна да набира скорост. Зъбите на Ейвъри се разтракаха и нови болки замъчиха изтерзаното му тяло. Той би изплакал с глас, ако не се страхуваше, че двамата Талбот могат да го чуят. Затова страдаше безмълвно — за първи път.

Бързият впряг на Сакстън летеше през поля и хълмове, преследван от ездачите. Кристофър беше помолил Танър да намали малко темпото, за да пести силите на конете за дългия път до Сакстън Хол, и преследвачите се опитаха да ги настигнат, но бяха отблъснати с американските пушки. Лорд Сакстън сякаш можеше да ги поваля от конете им, когато си поиска. Появи се и един мъж, когото бандитите доскоро бяха считали за един от своите. Хагарт им доказа колко добре може да борави с оръжие. Неведнъж той разреждаше преследващата ги глутница, като поваляше някой от нея.

При тази по-бавна скорост много скоро шерифът, който яздеше пред колата на Талбот, задмина останалите преследвачи. Клаудия нададе радостен вик, когато видя търсената плячка.

— Сега ги хванахме! — извика тя и развълнувано разтърси ръката на баща си. — Няма начин да избягат.

Нейджъл Талбот също бе превъзбуден. Той не можеше да разбере защо бандитите не бяха настигнали и спрели каретата. Един поглед през прозореца му показа, че вместо да препусне напред, шерифът се беше нагодил към темпото на хората си. Талбот се ядоса, че Паркър не използва численото превъзходство, което имаха, изкрещя нещо на кочияша си и впрягът препусна напред. Ездачите на пътя трябваше да се отместят, ако не искаха да бъдат избутани твърде напред и да се изложат на смъртоносните изстрели. Те не се разсърдиха и с удоволствие се оттеглиха зад каретата на Талбот.

— Защо хората ви още не са ги спрели? — кресна лордът на Паркър, който се приближи до вратата. — Нали имате оръжие! Използвайте го, за да свалите кочияша от капрата. Тогава ще бъдат принудени да спрат.

— Пищовите и мускетите не могат да бъдат използвани — изкрещя в отговор Паркър, за да го чуят сред грохота от копитата. — Щом някой се опита да се приближи на достатъчно разстояние, за да може да стреля, Сакстън го улучва с едно от тези проклети оръжия, за които разказваше Ейвъри.

— По дяволите! — Талбот процеди тази ругатня през стиснатите си устни и попита с растящ гняв: — Няма ли никой сред вас, който е готов да рискува малко?

Твърде често Паркър беше чувал горчивите подигравки на хората си, когато ги беше карал да рискуват живота си. Така че сега не се опита да прикрие собствените си чувства.

— Никой няма да ви попречи, ако опитате сам, милорд, стига да сте готов да носите последствията.