Катлийн Удиуиз - Вълкът и гълъбицата

— Хвърли го в кочината — заповяда Вулфгар, после презрително посочи Вашел. — После вземи този тук и го метни отгоре му. Там ще бъдат в подходящо общество и ще имат време да размислят колко с опасно да посягат към чужда собственост.

Суейн бързо свърши работата си. Вулфгар затвори вратата след него и се обърна към Айслин. Беше възнаграден с ослепителна усмивка на благодарност, но когато пристъпи към леглото, тя побърза да избяга.

— След това унизително преживяване сър Рейнър непременно ще поиска да ви убие — проговори с усмивка тя. — Нанесохте унищожителен удар на гордостта му, без дори да вдигнете меча си. Не смеех и да мечтая, че за честта ми ще бъде отмъстено по толкова бърз и решителен начин.

Вулфгар не сваляше очи от нея, когато мина покрай него с гордата осанка на кралица, притиснала ръце пред разкъсаната гуна.

— Изглежда сте много доволна от развоя на събитията, Айслин. Двама от враговете се бият за вас. Кажете ми само, от кого от нас искате да се отървете първо? Все пак е ясно, че аз заплашвам душевния ви мир много повече, отколкото той.

Айслин се извърна и се усмихна право в проницателните му сиви очи.

— Нима ме смятате за глупачка, милорд? Нали ако не бях под ваша зашита, нямаше да мога да направя и една крачка, без да ме нападнат! Много добре знам, че все още не съм ви се отблагодарила достатъчно за привилегиите, които ми давате, и съм ви много задължена за великодушието. Все пак се надявам, че рицарската чест ви забранява да поискате от мен възнаграждение, недостойно за една дама, с която не ви свързват брачни връзки.

— Глупости! — изръмжа Вулфгар. — Никога не съм обръщал особено внимание на рицарската чест, камо ли спрямо дамите. Бъдете уверена, че ще ви бъде добре заплатено.

Омайната усмивка все още не слизаше от устните й.

— Мисля, че ръмженето е по-опасно от захапката ви, милорд.

Мъжът сърдито вдигна вежди.

— Така ли мислите, демоазел? Сигурен съм, че ще дойде ден, когато ще съжалявате, че не сте се вслушали в предложението ми.

С тези думи мъжът загаси свещите, съблече се на светлината на загасващия огън и тежко се отпусна на голямото легло. След известно време отново заговори с твърд и овладян глас.

— Утре сутринта ще окачите на колана си кама, за да имате с какво да се защитавате. Надявам се да няма повече нападения върху честта ви.

Айслин усмихнато се сви на кълбо пред огнището. Заспа с мисълта за танцуващите отблясъци на огъня върху бронзовокафявата кожа.

Айслин така и не разбра кога замина Рейнър. Казаха й само, че изчезнал още на зазоряване — забързан, кипящ от гняв, но безмълвен. С леко сърце и бодра крачка тя се зае с всекидневните си задължения. Беше много по-уверена в себе си, отколкото вчера, не на последно място благодарение на камата, която висеше на колана й. Вулфгар сам й я връчи, докато се обличаше сутринта. Отблъсна благодарностите й с обичайната си подигравателна усмивка.

Около обяд Айслин седеше с майка си край гроба на лорд Ерланд. Когато случайно вдигна поглед, с изненада видя някакъв мъж да се промъква между дърветата към замъка. Нещо във вида му й се стори странно и след секунди смаяно осъзна, че косите му висят на дълги разбъркани къдрици, а брадата се развява от вятъра. Затаи дъх и майка й също вдигна глава. Ала Айслин не искаше старата жена да забележи нещо и окуражително й се усмихна. Майда с тъга сведе очи към гроба и с тих глас продължи да оплаква починалия.

Айслин страхливо се огледа наоколо, за да разбере дали някой от норманите не е забелязал чужденеца. Ала по нищо не личеше да е така. Надигна се и предпазливо се промъкна към стената на голямата сграда. Когато се увери, че никой не я преследва или наблюдава, бързо изчезна зад ъгъла и се втурна през полянката, за да се скрие в най-гъстия храсталак в края на блатото. Там смени посоката и стъпи на здрава почва, без да обръща внимание на тръните и острите клончета, които се забиваха в одеждите или нараняваха кожата й.

Внезапно чужденецът се появи точно пред нея. Беше застанал между две ниски дървета и явно беше на края на силите си. Веднага позна Томас, един от васалите на баща си, наскоро провъзгласен за рицар. Сърцето й потръпна от радостно облекчение, защото беше смятала, че и той е мъртъв — като толкова други. Изплака и се втурна към него. В първия миг мъжът се стресна, ала веднага я позна и протегна ръце насреща й.

— О, милейди, вече не вярвах, че ще видя отново Даркенвалд — въздъхна той. Очите му бяха пълни със сълзи. — Как е баща ви? Раниха ме при Стеймфърд Бридж и лежах там, докато войската продължи пътя си на юг, за да срещне Вилхелм. — Лицето му стана тъжно. — Лоши времена настанаха за Англия. Загубени сме.