Катлийн Удиуиз - Вълкът и гълъбицата

— Щом не сте готова да споделите леглото ми още тази нощ, демоазел — проговори дрезгаво мъжът — съветвам ви да отложите тоалета си за утре сутринта. Иначе рискувате да забравя добрите си намерения и да взема против волята ви онова, което възбужда до крайност сетивата ми.

Айслин безмълвно кимна и се уви с дебелите кожи, за да скрие тялото си от жадния мъжки поглед.

Минаха няколко дни. Те бяха спокойни, ала Айслин никога не забравяше предупреждението му. Кърпеше дрехите му, обслужваше го по време на ядене, помагаше му да се облича. Денем мъжът сякаш напълно я забравяше. Беше зает да издига с хората си защитни съоръжения срещу разбойнически банди и евентуални въстания на останалите верни на краля англосаксонци.

Скоро Вилхелм изпрати съобщение, че войската му е задържана от холера. Вулфгар получаваше задачата да задържи завзетите земи, докато войската е в състояние да потегли отново. Въпреки че норманинът не промълви нито дума, Айслин имаше усещането, че почти се зарадва на полученото нареждане. Обичаше да го наблюдава незабелязано и все повече се убеждаваше, че има насреща си човек, способен да се справи с всяка ситуация.

Когато вечер залостваше вратата на спалнята, Вулфгар забравяше всичко останало и посвещаваше цялото си внимание на Айслин. Тъмносивите очи следяха всяко нейно движение, и то с такова внимание, че пръстите й почваха да треперят.

Увита в дебелите вълчи кожи, младата жена много добре усещаше, че рицарят остава до късно през нощта буден и я наблюдава.

Една нощ се събуди, треперейки от студ. Надигна се и се отправи към камината с притиснати до гърдите ръце. Чу нечие движение зад себе си и стреснато се обърна. Вулфгар скочи от леглото и бързо се приближи. Голото му тяло беше само неясна сянка в мрака.

— Студено ли ви е? — попита.

Айслин кимна. Зъбите й тракаха. Мъжът грабна голямата кожа от леглото си и я уви около голите й рамене. После пристъпи към огъня и разбърка с дългата маша тлеещата жарава. Нахвърля трески и тънки клони и изчака пламъците да лумнат с нова сила. После отиде при нея, коленичи и отключи веригата. Захвърли я настрани, надигна се и я погледна право в очите. Осветени от трепкащите пламъци, чертите на лицето му изглеждаха изсечени от стомана.

— Ще се задоволя с честната ви дума, че няма да ми избягате. Давате ли я?

— Разбира се — кимна Айслин. — Къде бих могла да отида?

— Тогава сте свободна.

Младата жена се усмихна с благодарност.

— Мразех веригата.

— Аз също — отговори рязко той и побърза да се пъхне в топлото тегло.

След тази нощ Айслин можеше да се движи свободно навсякъде. Обикаляше селището, без да я следват стражи. Ала в деня, когато се върна Рейнър и се запъти право към нея в двора на замъка, развеселено установи, че все пак продължават да я охраняват. Двама от норманите на Вулфгар веднага се завъртяха наблизо.

— Не стига, че непрекъснато ме праща надалеч с все нови и нови задачи, ами и продължава да ви пази като куче — изръмжа Рейнър. — Май го е страх да не ви загуби.

Айслин изкриви устни в подигравателна усмивка.

— Вероятно много добре знае на какво сте способен, сър Рейнър.

Мъжът й хвърли мрачен поглед.

— Вие очевидно се чувствате отлично, демоазел. Нима господарят ви е толкова добър любовник? Не мога да повярвам. Винаги съм знаел, че предпочита красиви момчета.

Очите на Айслин се разшириха с добре изиграна невинност.

— О, сър, сигурна съм, че се шегувате! Никога не бях срещала толкова пламенен и умел любовник. — Видя как Рейнър ядно стисна устни и се наслади на играта си. Продължи с тих, засрамен глас: — Не бих искала да го казвам, ала ще ви призная, че съм напълно в негова власт.

Лицето на Рейнър се вкамени.

— Та той изобщо не е красив.

— Защо смятате така? Никак не съм съгласна с вас. Всъщност едното няма нищо общо с другото, не мислите ли?

— Правите ме на глупак! — изрева Рейнър.

Айслин се усмихна с нежно съчувствие.

— О, сър! Уверявам ви, че не е така. Зная, че нямате много време, затова не очаквам да останете и да ме изслушате, докато ви обясня защо жената предпочита един определен мъж за свой господар.

В този миг по уличките на селището изгърмяха копита. Двамата се обърнаха и видяха Вулфгар и хората му, които влязоха в галоп в двора. С мрачно лице норманският рицар спря коня точно пред тях. Слезе и предаде юздите в ръцете на Гоуейн, един от младите воини. После се обърна към новопристигналия.

— Много скоро се върнахте.