Катлийн Удиуиз - Вълкът и гълъбицата

Мъжете спряха конете си и застанаха в боен ред. Вулфгар отново нададе бойния си вик, който проехтя далеч над самотните поля. Хън се втурна в луд галоп сред групата конници. Щитът на Вулфгар посрещна четири копия, без ръката му да трепне. В същия миг десницата се стрелна напред и дългият меч отсече главата на първия нападател. Конят ужасено хукна да бяга с мъртвото тяло на гърба си. Хън се отдалечи от разбойниците, но леко притискане в слабините му напомни да спре. Завъртя се наляво и в същото време Вулфгар замахна с меча. Тежкото оръжие разтроши щита на втория противник и се заби дълбоко в гърлото му. Мъжът изхърка и политна назад. Вулфгар светкавично вдигна крак и го изрита от седлото.

Третият вдигна меч и се нахвърли срещу норманския рицар. Внезапно очите му блеснаха от почуда и се сведоха надолу към рамото. Ръката увисна отсечена, а последвалият втори удар го избави от страданията му. Просна се на земята и изплашените коне стъпкаха безжизненото тяло. Когато последният забеляза, че всичките му другари са паднали под бляскащото острие, панически се втурна да бяга. Ала дългият меч се заби безмилостно в гърба му и го запрати презглава в размекнатата кал.

Суейн се втурна да помогне на Вулфгар, ала рицарят си беше свършил работата и стоеше гордо изправен на седлото, заобиколен от трупове и уплашени до смърт коне. Викингът внимателно изгледа мръсните, дрипави мъртъвци. Рицарските оръжия и щитове никак не подхождаха на мизерното им облекло.

— Крадци по пътищата, нали? — промълви замислено той.

— Точно така — кимна Вулфгар и прибра меча в ножницата. — Както изглежда, претърсвали са за плячка окървавените поля на Хейстингс. — После протегна крак и обърна един от щитовете, украсен с английски герб. — Тия лешояди не са пощадили дори сънародниците си.

Двамата воини събраха изплашените коне и натовариха труповете върху седлата. После поведоха мрачния керван обратно към хижата. Слънцето вече залязваше и двамата побързаха да погребат мъртвите в настъпващия мрак. Единадесетте мъже, които бяха хукнали през полето, се предадоха без бой. Само двама, които се осмелиха да вдигнат мечове, заслужиха по два метра под земята. Вулфгар остави един кон и няколко златни монети на старата жена, която остана смаяна от щедростта му. Завързаха ръцете на разбойниците, после преметнаха дълго въже около шиите им и ги поведоха към Даркенвалд. Когато влязоха в двора на замъка, луната вече се беше издишала в небето.

Вулфгар скочи от коня пред господарския дом и заповяда да затворят крадците за през нощта, както и да ги охраняват добре. Освободи хората си и влезе в голямата зала. Видя заспалия Керуик, свит между кучетата, и недоволно поклати глава.

После пристъпи до масата и си наля голяма чаша прясно сварена бира. Силното питие го стопли.

Закрачи бодро нагоре по стълбата и отвори вратата на спалнята си. Една-единствена свещ и пламъците на дървата в камината осветяваха стаята. Като видя, че голямата дървена вана е пълна до половината с топла вода, Вулфгар доволно се усмихна. Над огъня висеше голямо ведро, от което също се издигаше пара. На топлите плочи край камината беше поставена табла с месо, сирене и хляб. Е, Айслин се грижеше поне за удобствата му. Робинята явно се учеше да се подчинява.

Очите му спряха върху стройната фигура, свита в големия стол пред огъня. Спящото лице беше съвършено в своята красота. Косите блестяха като разтопена мед в светлината на пламъците. Гърдите леко се повдигаха под тънката нощна риза. Вулфгар се приведе и внимателно отмахна падналата върху бузите й къдрица. Поднесе я към устните си и вдъхна дълбоко свежия й, чист дъх. Изправи се рязко, почти изплашен, защото ароматът замайваше главата му. Ножницата на меча се удари със звън в тежкия стол и събуди спящото момиче.

Айслин скочи и по съненото й лице се изписа уплаха. Ала когато го позна, чертите й се отпуснаха, устните се усмихнаха и от тях се изтръгна доволна въздишка.

— Вие ли сте, милорд? — прошепна тя и се изправи.

При вида на съблазнително протягащото се младо тяло кръвта заби в слепоочията му. Отстъпи крачка назад, за да се предпази от изкушението, и започна да сваля тежката си броня. Когато остана само по ленена долна риза и къс платнен панталон, се обърна отново към Айслин и младата жена поруменя. Побърза да прибави нови дърва в огъня.

— Защо не сте си легнали досега, демоазел? — попита хладно норманинът. — Вече е късно. Може би искате да ме питате нещо?