Катлийн Удиуиз - Вълкът и гълъбицата

— Не съм виждал инат като вас, жено. Ако ви избера за своя съпруга, ще сторите всичко да размекнете сърцето и ръката ми, ще ме принудите да помагам на народа ви. О, каква благородна задача — да се жертваш за семейството и бедните селяни… — Веждите му сърдито се сключиха. — Но аз няма да спечеля нищо от толкова благородство.

— Днес свещеникът не пристигна — проговори тихо Айслин, желаейки да смени темата. Вулфгар спокойно се зае с яденето. — Забравихте ли обещанието си? Трябва да благослови гробовете.

— Не съм забравил — отговори, дъвчейки, Вулфгар. — Извикали са го другаде, ала веднага щом се върне в Крейгън, хората ми ще го изпратят тук. Имайте търпение. До няколко дни със сигурност ще дойде.

— Селяните ми казаха, че са видели имота на Хилда в пламъци. Заловихте ли крадците?

— Да — отговори Вулфгар и втренчено я погледна. — Нима се съмнявахте?

Айслин отговори на погледа му, без да мигне.

— Не, господарю. Междувременно зная, че сте мъж, който получава всичко, което си е пожелал. — Обърна се настрана и тихо попита: — Какво ще ги правите?

— Те убиха дъщерята на старицата, а аз пронизах с меча си четирима — отговори мрачно Вулфгар. — Хората ми убиха още толкова. Останалите ще получат утре сутринта по няколко удара с камшик, после ще трябва да отработят убийството на момичето. Старата жена ще получи обезщетение за дъщеря си. След това ще станат мои роби.

Продължи да дъвче печеното месо, без да я изпуска от очи. Айслин побърза да си потърси някаква работа из стаята.

— Крадците оказаха ли съпротива? — попита тихо тя. — Обикновено са страхливци. Идваха тук и по-рано. Татко напразно ги гонеше.

— Суейн и аз подгонихме шестима, които бяха въоръжени.

Айслин вдигна очи.

— Надявам се, че не сте ранен?

Вулфгар се облегна назад и с усмивка срещна погледа й.

— Не. Само няколко дреболии. — Вдигна длани насреща й и Айслин едва не изписка при вида на отеклите, зачервени ръце. — Трябваше да си взема ръкавиците, демоазел. Излязох глупак, че ги оставих тук.

— Добре сте си послужили с меча.

— Трябваше. Животът ми зависеше от това.

Вулфгар се надигна и започна да се съблича. Айслин побърза да отвърне поглед и се зае отново с домашните си задължения.

Когато остана само с тънката кожена препаска, Вулфгар я повика. Айслин хвърли поглед през рамо и видя, че й сочи превръзката на бедрото си. Взе ножицата и отиде при него. Коленичи, разряза превръзката и внимателно оголи раната. Видът й беше много по-добър. Предупреди го да не прави резки движения, за да не я разтвори отново, и забърса краищата с чиста кърпа. После бързо се обърна настрани и го изчака да влезе във водата.

— Няма ли да се присъедините към мен, демоазел?

Айслин рязко се обърна и го изгледа смаяно.

— Милорд!

Вулфгар се изсмя и тя разбра, че отново се е уловила на въдицата му.

— Нищо, Айслин, следващия път. Когато се опознаем по-добре.

Младата жена почервеня от срам и се оттегли в сянката. Оттам можеше да го наблюдава, без да я забележи. Въпреки това мъжът непрекъснато поглеждаше в нейната посока. Ала очите му напразно се мъчеха да пробият непрогледния мрак.

Най-после излезе освежен от ваната. Първите му думи я накараха да трепне.

— Елате тук, Айслин.

Страхът посегна с железни клещи към сърцето й. Поколеба се, измъчвана от въпроса, какво ли възнамерява да прави с нея, и се запита не е ли по-добре да избяга. Вратата не беше залостена. Не, не биваше да го прави. Надигна се и, треперейки, пристъпи напред. Коленете й омекнаха. Застана пред него и се почувства слаба и безпомощна. Въпреки страха си събра сили и вдигна очи насреща му. С облекчение забеляза обичайната подигравателна усмивка.

— Да не мислите, че съм забравил веригата, скъпа? Нямам ви достатъчно доверие.

Страхът изчезна. Остана неподвижна, докато пръстите му заключиха веригата около глезена й. После норманинът залости вратата, духна свещта и се изтегна в леглото, без да й обръща повече внимание. Айслин постоя известно време, после пристъпи към края на леглото, където бяха нахвърляни няколко овчи кожи, и свали тънката вълнена гуна. Усети погледа му върху себе си и предпочете да остане с ленената риза. Разпусна косата си и започна да разресва дългите златни вълни. Топлият полъх на огъня галеше тялото й. Питаше се защо този мъж, който трябваше само да протегне ръка, остава толкова невъзмутим пред прелестите й. Хвърли кратък поглед към него и с уплаха забеляза, че се е надигнал на лакът и не сваля очи от нея.