Катлийн Удиуиз - Вълкът и гълъбицата

— Недейте така, скъпа — намеси се усмихнато Вулфгар. — Ще го задушите от любов.

— О, Вулфгар! Вулфгар! — шепнеха щастливо устните й.

Мъжът се усмихна с преливащо от нежност сърце. Тежък товар падна от душата му. Посегна към детето и го вдигна високо над главата си. Този път Брюс избухна във весел смях. Майда сърдито изграчи от ъгъла си:

— Малкият не бива да проклина деня, в който сте го създали. Бъдете по-внимателен с внука ми!

Вулфгар я изгледа смаяно. Защо старицата се осмеляваше да му говори с такъв тон? И защо внезапно му заявяваше, че е баща на детето? Лудостта ли я беше обзела отново? Вгледа се внимателно в лицето й и още по-смаян откри в него нова красота и решителност. Белезите от норманските юмруци бяха изчезнали, а погледът на сините очи беше свободен и естествен. Приликата с дъщеря й се беше върнала и Вулфгар си каза, че тъща му е много красива жена.

— Защо твърдите, че съм баща на внука ви?

— Разбира се, че си му баща — намеси се весело Болсгар. — Както аз съм твой баща — завинаги!

Вулфгар напълно се обърка. Старият рицар издърпа пеленките на Брюс и разголи дупето му. От лявата си страна момченцето имаше голяма червеникава бенка.

— И аз имам същата — обясни гордо той. — Трябва да ми повярваш, защото нямам никакво намерение да си свалям панталоните пред теб. — Ухили се още по-широко и добави: — По пътя трябваше да сменя пеленките на Брюс и тогава открих доказателството. Ти си мой роден син, а той е твой…

Смущението на Вулфгар още повече нарасна.

— Но аз нямам такава бенка…

— И баща ми нямаше — отговори невъзмутимо Болсгар. — Затова пък дядо я имаше на същото място. Всеки, който я има, я предава на внука си.

— Преди смъртта си Гуинет призна, че съм ваш роден син — промърмори смутено Вулфгар. — Мама й се е изповядала, преда да умре. Тя и Фолсуърт били деца на любовника й.

— Може би не биваше толкова често да я оставям сама — въздъхна с тъга Болсгар. — Ала все ме теглеше към бойното поле. Само аз съм виновен за униженията, които търпяхте през всичките тези години.

Вулфгар сложи ръка на рамото му и най-сетне свободно се усмихна.

— Е, нищо чудно да изгубя благоволението на Вилхелм, но поне си върнах бащата.

Брюс любопитно се взираше в двамата мъже и жадно смучеше юмручето си. Майда пристъпи напред и нежно погали розовите му бузки.

— Никога не съм се съмнявала, че е ваш — промълви плахо тя и вдигна очи към зет си. — Как така не разбрахте, че дъщеря ми е девствена, след като преспахте за първи път с нея?

— Какво говорите? — изуми се Вулфгар. — Нали Рейнър…

Майда весело се засмя.

— Онзи нещастник умееше да надига чашата, но не успя да направи нищо друго. Само дето се хвалеше с деянията си. Нали, дъще?

— Мамо! — изплака Айслин.

Майда измъкна от колана си торбичка и триумфално я размаха пред очите на дъщеря си.

— Какво е това?

Айслин внимателно огледа торбичката и лицето й просия.

— О, мамо, как можахте да направите това! — пошепна щастливо тя.

Вулфгар местеше смутен поглед от едната към другата.

— Какво е това, Айслин? — попита несмело той.

— Приспивателно, скъпи — отговори през смях тя.

— Точно така — обади се отново Майда. — В нощта, когато Рейнър я повлече към спалнята, сипах малко от билката във виното му. Исках да го изпие само той, но негодникът принуди Айслин да опита от виното. Бях се скрила в най-тъмния ъгъл на покоите си. Рейнър се опита да я насили. Разкъса дрехите й, хвърли я на леглото и се просна отгоре й… Ала преди да е направил каквото и да било, билката подейства и той заспа. С него заспа и момичето ми — в мръсните му ръце. Събудих я на разсъмване, за да избягаме. Много ми се искаше да го убия — добави равнодушно тя, — но хората му щяха да обвинят Айслин, а аз трябваше да й спестя тежката участ.

Вулфгар все още не беше убеден.

— Ако тази невероятна история е вярна, трябва да има сигурно доказателство за девствеността й…

— Веднага го скрих на сигурно място — засмя се Майда. — Ще ви покажа разкъсаната риза, която носеше дъщеря ми през онази любовна нощ. Следите от девствената кръв все още личат…

— Мамо! — изкрещя извън себе си Айслин. — Защо ме оставихте да се мъча толкова месеци?

Майда се обърна към дъщеря си и гордо вдигна глава.

— Защото той беше един от норманските нашественици, които разрушиха страната ни. Ти веднага щеше да му съобщиш новината, нали? Аз обаче исках неизвестността да го гризе. — Сви рамене и спокойно продължи: — Ето че нещата се промениха. Сега поне знаем, че е половин норманин и половин саксонец.