Катлийн Удиуиз - Вълкът и гълъбицата

Тази беше и целта на Рейнър. Поведе двете жени към малкия двор, обграден от три страни с ниска стена. Откъм морето стената беше доста по-висока и, очевидно, беше принадлежала към някогашен храм. Пред нея беше поставен грамаден скален блок с груби, издялани в камъка улеи. Тук в старите времена езичниците бяха принасяли жертвите си.

Рейнър вдигна Айслин от седлото и я отнесе на жертвения камък. Привърза ръцете й с кожени ремъци. Не се обърна да види какво прави Гуинет и жената трябваше сама да слезе от коня си. Привърза го до другите и ревниво пристъпи напред.

Погледът на Рейнър обхождаше стройната женска фигура със смесица от желание и възхита. Като видя, че Айслин трепери от студ в падащата нощ, побърза да я загърне с наметката си. Очите му замислено святкаха. Как ли щеше да премине животът му, ако тази жена го обичаше и ценеше? Може би нямаше да посегне към престъпни средства, за да постигне целите си… Припомни си нощта, когато не успя да овладее низката си страст и направи първата крачка към гибелта си. Много добре знаеше, че ако Вулфгар се е разправил с Вашел и останалите, той няма да закъснее да се появи. Вълкът никога не изпускаше поетата веднъж следа и Рейнър щеше да плаща за престъпленията си…

Вулфгар изстиска всички сили на верния си жребец. Когато усети, че животното е на края на възможностите си, побърза да слезе. Нахрани го с последната шепа овес и грижливо го изтри с празната торба. Потупа го приятелски по задницата и го изпрати обратно към Суейн.

Трябваше да продължи преследването пеш. Окачи колана с меча на гърба си, така че дръжката му да бъде точно на тила. Тръгна бързо напред, свел глава към замръзващата земя, където едва личаха следите от конските копита.

Вече се здрачаваше, когато достигна края на скалите. Видя дълбоко под себе си малка светеща точка. Скоро идваше прилив, който щеше да залее входа към полуострова. Да, Рейнър беше избрал много добре убежището си…

Вулфгар изчака изгрева на луната в сянката на един скален блок. Вечерните мъгли се разсеяха. Нощта беше мразовита и тъмните скали, които обграждаха дълбоко врязания залив, сякаш се забулиха с черни наметала.

Вулфгар се изправи и безшумно заслиза надолу. Скоро откри край огъня три човешки фигури. Гуинет тъкмо се беше върнала от мястото, където бяха привързани конете. Рейнър седеше така, че да държи под око брода към крайбрежните скали. А Айслин се беше свила под тъмна наметка върху грамаден скален блок. Ала къде беше момчето му, къде беше Брюс?

Луната се издигна в небето като грамадна огнена топка. Вълкът разбра, че е дошло неговото време — и това на врага му. Отметна глава назад и бойният му вик се понесе над морето. Нощният вятър го запрати в крайбрежните скали и ехото многократно го отрази.

Рейнър скочи на крака и страхливо се огледа. Разбра, че вълкът идва за него, и сякаш усети студения дъх на смъртта. Айслин също вдигна глава и се опита да пробие с очи непрогледния мрак. Макар да знаеше, че вълкът няма да я захапе, и по нейния гръб пролазиха студени тръпки. Гуинет изплака и скочи на крака. Призрачно бледото й лице страхливо се надигна срещу Рейнър.

Рейнър положи всички усилия да се овладее. Лицето му се разкриви в презрителна гримаса. Обърна се и с дълги крачки се запъти към Айслин. Измъкна острата кама от колана си и младата жена повярва, че е дошъл последният й час. Дъхът й секна, но очите й останаха приковани в мрачното лице на надвесения над нея мъж. Острието заплашително се насочи към гърдите й, но Рейнър се овладя и бързо преряза кожените ремъци, които стягаха китките й. Айслин страхливо се запита какви са намеренията му.

Мъжът се ухили и със силен замах я притегли към покритите си с желязо гърди. Тъмните очи се впиха в нейните с необуздано желание и Айслин безсилно се отпусна в ръцете му. Мъжките ръце замилваха меката буза, сякаш искаха за последен път да се насладят на красотата й. След това твърдите пръсти се сключиха около нежната брадичка. Без да обръща внимание на Гуинет, която ги наблюдаваше обезумяла от ревност, Рейнър впи жадни устни в устните на Айслин. Младата жена напразно се помъчи да се изтръгне, отвратена от нахалството му. Тялото й се заизвива в ръцете му.

— Той няма да те има, гълъбице, кълна се в честта си — процеди дрезгаво мъжът. — Няма да те дам!

Гуинет пристъпи към тях и по сгърченото й лице се изписа жалка усмивка.

— Рейнър, любими — зашепна нежно тя, — защо са тия ужасни прояви пред очите на брат ми? Нима искате още повече да засилите гнева му? Не стигайте твърде далеч!