Катлийн Удиуиз - Вълкът и гълъбицата

Мъжът не знаеше почивка. Седеше спокойно на седлото, само мислите му се носеха далеч напред. Може би Айслин и момчето вече бяха намерили смъртта си? Как щеше да живее без сияещото лице и веселия й смях? Какво жалко съществувание щеше да влачи оттук нататък? В непрогледния мрак на нощта норманинът осъзна, че обича своята Айслин повече от всичко на света.

Приведе се към верния си спътник, който никога не изоставаше.

— Рейнър е мой! Каквото и да се случи, Рейнър е за мен!

Най-сетне откриха първите достоверни следи: набързо изгасени лагерни огньове, стъпкана трева, конски тор. Окрилени, преследвачите удвоиха усилията си.

Стигнаха хълмистите земи близо до шотландската граница, недалеч от морето. Този ден за първи път забелязаха в далечината шестима ездачи, един от които водеше за юздите коня на друг. Мощните бойни коне също бяха обхванати от ловна треска и тежките им копита сякаш престанаха да докосват земята.

Разстоянието непрекъснато намаляваше. Трима от преследвачите скоро забавиха ход и изостанаха, докато четвъртият продължи да препуска като бесен с двете жени.

Вашел позна преследвачите и разбра, че ги очаква борба на живот и смърт. Бягството беше безсмислено, затова рязко обърна коня си и извади меч срещу двамата мъже. Чуждите рицари последваха примера му.

Пронизителният боен вик на Вулфгар разтърси въздуха. Дългият меч изскочи от ножницата и стоманеното острие проблесна на слънцето. Викингът също нададе вик и размаха над главата си бойната брадва.

Рейнър също чу страшния крясък. Съперникът му очевидно имаше щастие. Скоро двамата отново щяха да се изправят един срещу друг. Само че този път битката щеше да бъде на живот и смърт…

Вулфгар и Суейн се надигнаха на седлата и препуснаха право срещу очакващите ги. Вулфгар умело направляваше Хън с бедра и колена.

Само на метър разстояние от противниците рицарят стегна юздите на жребеца и мощното животно се изправи на задайте си крака. Предните копита се стовариха върху щита на първия враг и нещастникът се строполи на земята. Почти едновременно с това, мечът на Вулфгар се заби в щита на втория противник и разтрогни лявата му ръка. Втори път проблесна неумолимото острие и мъжът рухна на земята.

Хън отново се изправи на задните си крака, изцвили победоносно и рязко се обърна. Но битката беше свършила. Вашел също лежеше на земята, посечен от тежката бойна брадва.

Суейн гръмогласно благодари на Один за бързата победа. Внезапно верният му жребец подгъна колене и политна напред. Суейн светкавично скочи и видя, че от корема на животното стърчи мечът на Вашел. По лицето му пропълзя тъмна сянка. Не можа да понесе болката, изписана в очите на коня, вдигна бойната си брадва и бързо сложи край на страданията му. Дълго стоя неподвижен, замислен за верния спътник през тези дълги години на борба.

Вулфгар също слезе от коня. Изтри окървавения меч в наметката на един от мъртвите, после пристъпи към трупа на Вашел и ядно изгледа оцъклените му очи.

— Трябва да продължа — обърна се той към Суейн. Погледът му неспокойно обхождаше хоризонта. Останалите трима бързо се отдалечаваха. — Погребете тия нещастници и се върнете в Даркенвалд. Ако е рекъл Бог, скоро ще си дойда и аз.

Суейн кимна и предупредително произнесе:

— Помнете, че няма кой да ви прикрива гърба!

Двамата си стиснаха ръце и се погледнаха право в очите. После Вулфгар гъвкаво се метна на седлото и Хън препусна в луд галоп на север.

Рейнър и двете жени бързаха да изкачат стръмнините. От много време насам Айслин за първи път се чувстваше изпълнена с надежда. Вече знаеше, че съпругът й е жив и бърза на помощ. Щастлива усмивка играеше около пълните й устни.

Рейнър много добре разбираше причината за тази усмивка и от устните му непрекъснато се изтръгваха гневни проклятия.

Изтощените животни напрягаха последните си сили. Когато се озоваха сред крайбрежните скали, следобедът беше напреднал. Дълбоко под тях се простираше блестящата повърхност на един от многобройните морски ръкави. Заслизаха внимателно към морето. Пръхтейки страхливо, с облаци пара около ноздрите, изтощените животни се стараеха да забиват дълбоко в земята предните си копита и напредваха много бавно.

Айслин стискаше с все сила гривата на старата кобила и усещаше, че пръстите й все повече се вкочаняват. На няколко пъти едва не се подхлъзна и не полетя в пропастта. Слава Богу, достигнаха здрави и читави тесния пясъчен бряг, който на едно място се вдаваше в морето като полуостров. По пясъка бяха разпръснати останки от прастари езически светилища.