Катлийн Удиуиз - Вълкът и гълъбицата

Викингът кимна и хукна навън. Вулфгар се обърна към Мидред.

— Вървете в избата — помоли той — и ни отрежете малко от сушеното месо. Трябват ни още две малки торби брашно и два мяха с вода.

После изтича в спалнята си. Когато отново се появи, носеше само риза от кожа на сърна и отгоре жакет от вълча кожа. На колана му висяха бойният меч и къса остра кама. Над ботушите бяха увити гамаши от вълчи кожи, както ги носеха северняците. Спря при Керуик и Хайлан и като на себе си промълви:

— Заслужено съм наказан за небрежността си! Отдавна трябваше да се отърва окончателно от онзи негодник. Докато ме няма, вие ще ме замествате, Керуик. Болсгар и останалите рицари ще ви помагат.

Мидред донесе провизиите. Вулфгар ги грабна от ръцете й и се запъти към обора. Връчи половината на Суейн, който също се беше преоблякъл. Беше приготвил и чувалчета с овес за конете.

Само след минута двамата вече препускаха по пътя за Лондон.

Болсгар и помощниците му бяха изпълнили тъжното си задължение. След като закрепиха кръстове над гробовете, натовариха конете със снаряжението на убитите и потеглиха към къщи.

Старият рицар влезе с тежки стъпки в залата и завари там само Керуик и Хайлан. Докато слушаше историята на нападението, лицето му пламтеше от срам и гняв.

— Гуинет е моя дъщеря и аз сам ще я накажа за делата й — промърмори като на себе си той. — Вулфгар може да пощади сестра си, но аз няма да го направя. Ще ги последвам и ще се погрижа предателката никога вече да не вреди на добрите хора.

Качи се в стаята си и скоро се появи, въоръжен с голям лък и препасал на колана си меч. Не взе нищо за ядене освен чувалче сол. Метна се на коня и също потегли на север.

Рейнър препускаше начело на малката група, сякаш го гонеше самият дявол. Всяко спиране го дразнеше. Брюс създаваше големи затруднения на Айслин, защото й беше много трудно да го държи в скута си и едновременно да направлява коня.

Описаха широка дъга около Лондон, като внимателно избягваха срещите с нормански отряди. Рейнър не си позволяваше дори нощна почивка. Още при първи петли заповядваше да продължат пътя си. Трябваше да задоволяват глада си само със студена овесена каша и няколко хапки сушено месо.

Скоро Айслин се почувства изтощена до крайност. Ала се успокояваше с мисълта, че само краткостта на нощните им почивки я предпазва от насилието на Рейнър. По цяла нощ мъжът седеше неподвижен и не я изпускаше от очи, въпреки че Гуинет непрекъснато се притискаше до него и му досаждаше с бурните си нежности.

През повечето време Брюс спеше тихо в ръцете й. Ала когато се будеше, започваше да рита и пищи с всичка сила. Всеки път Айслин се виждаше принудена да спре коня си и да смени пелените му. Рейнър не можеше да понася малкия и гневът му от спиранията непрекъснато нарастваше. Гуинет също си патеше от злия му език.

Айслин непрекъснато се питаше какви са намеренията на похитителя. Дори ако успееха да стигнат шотландската граница и да се присъединят към войската на претендента Едгар, Вулфгар нямаше да преустанови преследването. Рейнър щеше да живее в постоянен страх.

Очите й се напълниха със сълзи. Откъде беше сигурна, че съпругът й е още жив? Откъде знаеше, че ще препусне след тях, за да освободи малкия си син и жена си? Надеждата, че Болсгар го е настигнал и го е предупредил, беше твърде слаба. Може би тялото му отдавна вече почиваше в земята…

Слънцето бързо се издигна. Пътят ставаше все по-лош. Брюс се събуди и младата жена побърза да му подаде гърдата си. Когато и след това продължиха да препускат, малкият тихичко захленчи. Не можеше да разбере защо не го оставят да си играе както обикновено на меката кожа.

Рейнър се извърна като бесен.

— Погрижете се копеленцето да млъкне!

Айслин притисна детето до гърдите си и тихичко запя. Скоро момченцето се успокои и отново задряма.

Вече бяха отминали равнинната местност с широките й реки и сега трябваше да си пробиват път през обраслите с тръни хълмове на Средна Англия. Прекосиха остатъците от някакво селце и когато се озоваха на бившия площад, от сянката на изпепелен дом се измъкна дрипава старица. Беше едноока и дясната й ръка беше схваната. В лявата стискаше груба дървена гаванка.

Изпречи се пред коня на Рейнър и умолително изхленчи:

— Дайте ми една монета, милорд, моля ви! — Устата й се разкриви в беззъба усмивка. — Само една монета за бедната старица…

Рейнър посегна да я ритне с тежкия си ботуш, но старата се сви с учудваща сръчност. Обърна се и захленчи срещу Айслин: