Катлийн Удиуиз - Вълкът и гълъбицата

Айслин коленичи до нея и съчувствено положи главата на умиращата в скута си.

— Каква глупачка бях… — въздъхна тихо Гуинет, без да сваля очи от нея. — През целия си живот бях суетна и завистлива. Простете ми за стореното зло, моля ви! Ужасно завиждах на красотата и почетното ви място в сърцето на брат ми. А нямах никакво право да ги изисквам за себе си, защото съм копеле…

Вулфгар също пристъпи напред и смаяно се вгледа в лицето на сестра си. Тя вдигна поглед към него и направи опит да се усмихне.

— Нямах сила да поема върху себе си тежката участ на незаконнородено дете. Ужасно се боях от презрението и подигравките на хората. А вие изтърпяхте толкова много и въпреки това накарахте света да ви уважава. — Събра последните си сили и призна: — Мама искаше да си отмъсти на баща ни. Затова го лъга цял живот. На смъртното си легло ме помоли да ви разкрия истината. Аз бях достатъчно подла да премълча, но сега най-сетне ще го кажа… Аз и бедният ми брат, който загина, сме незаконнородени. Създадени сме от любовниците на нашата майка, докато Болсгар се е сражавал по бойните полета. Простете ми, Вулфгар. — Изпъшка, измъчвана от болка, и от устните й потече струйка кръв. — За Бога, простете ми, преди да съм си отишла…

От устните й се изтръгна задавено хъркане и Гуинет предаде Богу дух.

Вулфгар коленичи и замислено се вгледа в ръцете на Айслин, които внимателно почистваха мъртвото лице от кръвта и калта. Сега, в смъртта, то му се стори много по-красиво и светло, отколкото когато и да било през живота си. Устните му задавено произнесоха:

— Надявам се най-после да намери покой. Прощавам й. Виновна е майката, която отрови живота на всички ни с безмерната си омраза и отмъстителност.

— Аз ще й простя едва когато намерим сина си — отговори горчиво Айслин. — Тя го остави в ръцете на една старица, която просеше в разрушено от норманите село.

Вулфгар тежко изпъшка и се зае да оседлава конете. Обаче се сети за лакомите чайки, които на разсъмване щяха да се нахвърлят върху тялото на сестра му, и отново се обърна към Айслин.

— Ще останем още малко тук.

Събра всички завивки и приготви постеля по-далеч от двамата мъртви. Притисна до себе си младата си жена и грижливо я зави, за да я защити от ледения вятър, който виеше над морето.

Най-после Айслин можеше да облегне изтощеното си тяло на мощното му рамо и да заспи спокойно в обятията му.

Двамата спаха дълбоко и спокойно и скочиха още при първите лъчи на утринното слънце. Докато Айслин приготвяше оскъдната закуска, Вулфгар изкопа две плитки ями във влажния пясък. Погреба Рейнър с меча, щита и седлото му и скръсти ръцете на Гуинет на гърдите й. Постави между пръстите й малката кама и зари гробовете с пясък. Натрупа отгоре им едри камъни, за да не ги изровят вълци и лешояди, после се изправи и мълчаливо се вгледа в двете хълмчета.

Най-сетне се обърна и закрачи към огнището. След оскъдната закуска оседла конете, вдигна Айслин на седлото и внимателно поведе животните по тесния брод. Двамата мълчаливо изкачиха скалите и препуснаха по хълмистата местност. Мислите им бързаха напред, към малкия Брюс, който ги очакваше в разрушеното село.

Ала когато най-сетне спряха запотените коне на пустия площад, никой не излезе насреща им. Вулфгар огледа къщурката, в която имаше мизерен сламеник и отдавна изстинало огнище, но от старицата нямаше и следа. Нищо не подсказваше в каква посока се е запътила.

Мъжът се метна на коня и обиколи всички околни стопанства, над които се виеше дим. Някои познаваха старата жена, но никой не можа да каже какво е станало с нея.

Когато се смрачи, двамата се озоваха отново в разрушеното селище. Айслин не можа да издържи и с плач се отпусна на земята. Рицарят бързо се приведе и й помогна да се изправи на крака. Обгърна я със силните си ръце, притисна главицата й до мощните си гърди и нежно замилва косата й.

Този път Айслин рухна под товара на нещастието си. Куражът я напусна и цялото й тяло се разтърси от силни хълцания. Дълго лежа в ръцете му, неспособна да се овладее. Когато се поуспокои, Вулфгар я отнесе в една разрушена къща и нежно я положи край стената.

С големи усилия успя да запали огън, за да ги пази от студа на настъпващата нощ. Западният хоризонт се освети в яркочервено, после синкавите нощни сенки забулиха небесния свод, обсипан със студено блещукащи звезди.

Вулфгар често поглеждаше към Айслин, която се взираше с празни очи в пламъците. След малко коленичи пред нея и взе ръцете й в своите. Виолетовите очи потърсиха неговите. В тях беше изписана такава мъка, че закаленият в битките воин потрепери.