Катлийн Удиуиз - Вълкът и гълъбицата

— Ах, Вулфгар — пошепна едва чуто тя, — как ще си върнем детенцето…

Крехката й фигура отново се разтърси от плач. Вулфгар я вдигна на ръце и я настани в скута си.

— Никога не съм разбирал какво означава любовта — започна задавено той. — Затова пък отлично знам какво е болка. Така и не успях да изтръгна от студеното сърце на майка си поне малко нежност. Сърцето на баща ми внезапно се отвърна от мен и обичта му се превърна в омраза. Затова досега пестях любовта в сърцето си, както стар скъперник пести златото си. Днес обаче чувствам как сърцето ми прелива от любов, която изгаря вътрешностите ми…

Айслин внимателно се вслушваше в думите му. Сивите очи днес бяха кротки и невинни като на дете, което безгрижно и с радост се отваря към света.

Мъжът посегна и с нежност отмахна медночервената къдрица от лицето й.

— Ти си първата ми любов, Айслин — прошепна дрезгаво той. — Нека те утеша, сърце мое. Вземи онова, което ти давам, и го пази завинаги. Твой съм с душа и тяло. Носи моята любов в себе си, както носеше детето ни. Когато трябва, ми я поднеси с весело сърце, за да й се радваме и двамата. Предавам живота си в твои ръце, любима. Твоя е ръката ми, която стиска меча, твои са и очите, и сърцето ми.

Лицето на Айслин се озари от неземна усмивка.

— Ще имаме много синове и дъщери и никой няма да се съмнява кой е баща им…

Айслин обгърна с ръце врата му и през плач проговори:

— Обичам те, Вулфгар! Дръж ме в ръцете си — завинаги. Сгуши се на гърдите му и нежно помилва коравите ръце.

— Нека продължим пътя си — помоли след малко тя. — Не мога да прекарам нощта тук. Да се върнем у дома. В Даркенвалд ще се почувствам по-добре.

— Разбира се — съгласи се мъжът и угаси огъня.

Когато се запътиха към вързаните наблизо коне, младата жена жално проговори:

— Не ми се вярва, че някога ще яздя с някогашното удоволствие. — И с болезнена гримаса потърка изранената си задница.

Вулфгар замислено я изгледа.

— Когато отидох да пия вода на реката, открих нещо интересно. Сигурен съм, че ще се зарадваш. Ела с мен.

Взе ръката й, а с другата поведе конете. Спря под върбите и раздели увисналите над водата клони. В реката се полюшваше грубо издялана рибарска лодка.

Мъжът се поклони като пред кралска особа.

— Заповядайте в лодката, милейди. — Забеляза смаяния й поглед и усмихнато допълни: — Тази рекичка се влива в потока, който тече през блатото на Даркенвалд.

Айслин се усмихна с нежна благодарност и пое протегнатата ръка. Нямаше нищо по-хубаво от това да не се друса вече върху твърдото седло. Вулфгар свали сбруята и седлата на двата коня и постави едното в средата на лодката, за да служи като възглавница на Айслин. После я уви с дебелата си наметка и улови греблото. Скоро лодката се понесе по течението.

Времето сякаш замря. Айслин потъна в неспокоен сън. От време на време се стряскаше и скачаше с плах вик. Ала равномерното вдигане и отпускане на греблото и плясъкът на водата скоро я приспиваха и тя с доволна въздишка се отпускаше отново на дъното на лодката.

Норманинът не преставаше да мисли за изчезналото дете. Тъкмо се беше научил да го обича, когато безмилостната съдба го изтръгна от ръцете му. Светлочервената косица беше непрекъснато пред очите му. Доволното бебешко гукане отекваше като стон в ушите му. Заби ожесточено греблото във водата, за да се избави от натрапчивите мисли.

На зазоряване забелязаха първия предвестник на родните места — стар дъб, който се издигаше на малък хълм, в подножието на който се намираше Даркенвалд. На съседния хълм скоро се провидяха стените и сградите на новопостроената крепост с почти завършената главна кула.

Най-после килът заскърца в крайбрежния пясък и Вулфгар скочи в плитката вода, за да издърпа лодката на брега. Пренесе на сушата сънената Айслин и внимателно я сложи да стъпи на земята. После пое по тясната пътека, без да изпуска ръката й. Припомни си едно друго ноемврийско утро, когато препускаше по същата тази пътека на гърба на Хън. Внезапно между върбите и тръстиките пред погледа му изникна прекрасно момиче, къпещо се в студената вода на потока…

Айслин с въздишка вдигна глава към мрачния ден, толкова съзвучен на настроението й. Всичко в нея беше сиво и празно. Не знаеше как ще понесе вида на празната детска люлка. Все пак, когато видя родния дом, неволно забърза напред. Вулфгар отвори тежката порта и я пропусна да влезе.

Двамата застанаха смаяни на прага. Въпреки ранния час залата беше пълна с хора, които очевидно ги очакваха. Болсгар и Суейн разговаряха на висок глас с Милбърн и Гоуейн. Керуик седеше на креслото пред огъня и Хайлан тъкмо му поднасяше топло мляко. Майда се беше свила в ъгъла с гръб към останалите и изглеждаше потънала в мислите си. Нищо не напомняше, че само преди няколко дни в залата е имало кръвопролитна битка и че господарите и малкият им син са изчезнали. Едва когато Айслин и Вулфгар пристъпиха към огъня, Болсгар ги забеляза и се надигна с радостен вик.