Катлийн Удиуиз - Вълкът и гълъбицата

— Ето ви най-после — засмя се широко той и разпери ръце. — Добре дошли! Добре дошли! Постът отдавна ни съобщи, че се приближавате. — Огледа внимателно Айслин и успокоено добави: — Радвам се, че онзи подъл негодник не е успял да ви причини зло, дъще. — Обърна се към Вулфгар и въпросително вдигна вежди. — Надявам се, че най-после сте сложиш край на жалкия му живот?

Вулфгар замислено заклати глава. Викингът сърдито скочи от стола си и гръмкият му глас изпълни залата:

— Какви са тия работи? Вие младите май не сте в състояние да свършите нищо сами. — Изсмя се и затупа Болсгар по рамото. — Пак ще се наложи двамата старци да възседнат старите кранти и да доведат нещата до добър край.

Вулфгар безпомощно местеше очи от единия към другия, без да може да ги прекъсне, за да изясни какво е станало. Болсгар отговори през смях:

— И аз така мисля, стари друже. Но все пак е по-добре да не разчитам много на вас, защото веднъж вече ми отказахте помощта си. Точно когато най-много се нуждаех от нея…

Суейн отметна глава назад и избухна в смях.

— Стар саксонски боен жребец — ето какво си ти, Болсгар! Не разбра ли, че си имах достатъчно работа с оня побеснял жребец, който непрекъснато се качваше по кобилите на Рейнър?

Най-после дойде време за обяснения.

— На сутринта, след като се разделихме, още спях, когато ме събуди влажна конска муцуна — започна Суейн. — Отначало го възприех като целувка от нежна женска уста, ала скоро видях, че над главата ми се е надвесил огненият ви жребец. Метнах се на седлото и препуснах след конете, които Рейнър беше изоставил при бягството си. За съжаление бяха все кобили и вашият лудньо не можа да устои на изкушението. Едва не ме уби — завърши със смях той и посочи ухиления Болсгар. — А старият саксонец твърди, че не съм му помогнал.

— Извинението ви няма никаква тежест — изръмжа Болсгар. — Нали видяхте в какво положение бях изпаднал…

Вулфгар въпросително изгледа стария си баща.

— Какво се е случило, сър?

Старецът равнодушно вдигна рамене.

— Всъщност нищо особено. Някой беше забравил да си вземе едно нещо и…

Суейн гръмко се намеси и Вулфгар не можа да разбере нищо.

— Кажете най-после какво стана с Рейнър! Сигурно е успял да избяга с Гуинет през северната граница.

— Не — проговори мрачно Вулфгар. — Двамата се избиха взаимно.

Болсгар тъжно поклати глава.

— Бедното ми момиче… Дано най-после е намерила покой.

В залата се възцари потискаща тишина.

Айслин се облегна на рамото на Вулфгар и ръката му побърза да я подкрепи. Най-после си беше у дома. Всичко тук й беше познато още от детски години, ала днес залата беше пуста и студена. Очите й търсеха само едно. Спряха за миг върху Керуик и Хайлан, които бяха преплели ръце, минаха покрай Мидред и Хлин, които приготвяха закуската, и най-после спряха върху Майда, която продължаваше да клечи безучастно в тъмния ъгъл. Ала не намериха онова, което би ги изпълнило с живот…

Суейн се покашля и прекъсна мълчанието.

— Погребахме с почести стария Бюфон.

— Вярно е — засмя се Милбърн, — въпреки че тъгата на Суейн беше доста необичайна…

— Така е — потвърди Болсгар. — Запасите от вино и бира чувствително намаляха.

— Направил го е, за да почете паметта на дългогодишния си верен другар — промърмори Вулфгар в защита на приятеля си. После мрачно се обърна към него: — Починете си добре, защото утре рано тръгваме да търсим една саката старица.

— Какво ви интересува тази вещица? — изфуча сърдито Болсгар. — Ще измъкне и последния грош от кесията ви.

Вулфгар изненадано го изгледа.

— Нима я познавате? — попита с надежда той.

Айслин страхливо се вкопчи в ръката на стария рицар.

— Ами… Трябваше да изтъргуваме нещо — отговори уклончиво Болсгар. — Продаде ми един малък вързоп. Пазарихме се цял час и едва не я ударих. Най-после й връчих пълна шепа сребърни монети и дискретно й показах острието на меча си.

— За какво говорите? — попита, все още не проумявайки, Вулфгар. — Какъв е този вързоп?

Болсгар не успя да се въздържи и избухна в смях. Обърна глава и извика:

— Майда!

Старата жена трепна и бавно обърна глава.

— Дайте тук вързопчето! Дайте ми внучето чувате ли!

Айслин високо изпищя. Вулфгар продължаваше да се взира недоверчиво в баща си.

Майда се надигна и поднесе в ръцете на дъщеря си увитото в кожа дете. Златночервените косички стърчаха на всички страни, устенцата нежно бъбреха нещо на своя детски език. От очите на младата жена потекоха горещи сълзи. Сграбчи малкия си син и нежно го притисна до гърдите си. Зацелува като безумна лицето и ръчичките му, после се завъртя в кръг и го вдигна високо над главата си. Брюс недоволно захленчи.