Катлийн Удиуиз - Вълкът и гълъбицата

— Знаете ли кои сме ние, милейди?

— Не — отговори спокойно Айслин и вдигна рамене. — Откъде да знам. Никога не съм ви виждала.

— Ние сме английските заложници на краля. Отвеждат ни в Нормандия.

— Много съжалявам — промърмори безпомощно тя.

— Съжалявала! — изръмжа друг и презрително изгледа натежалия й корем. — Както виждам, не сте си губили времето, а веднага сте се напъхали в леглата на неприятелите ни…

Айслин се обърна със спокойно достойнство.

— Позволявате си да ме съдите, без да познавате причините за действията ми. Ала не ви се сърдя. И не чувствам нужда да ви моля за прошка. Съпругът ми е норманин и аз съм му вярна и предана — въпреки че баща ми беше саксонец и загина от нормански меч. Ако признавам владичеството на Вилхелм, то е само защото всяка по-нататъшна борба е безполезна. Аз съм жена и не съм готова на нови безсмислени жертви, за да сложа на английския трон непременно англичанин. Според мен е най-добре да изчакаме и да дадем шанс на Вилхелм. Кой знае, може би Англия ще процъфти под владичеството му. Затова ви заклевам — откажете се от безумни планове за отмъщение! Нима искате да намерите смъртта си в безсмислена битка? Тогава бих казала, че Вилхелм има право да ви държи като заложници, за да запази мира и спокойствието в Англия.

Без да ги удостои с поглед, младата жена закрачи през тревата към гроба на баща си. Видя седналия под дървото норманин, който беше свалил шлема си и с опрени върху коленете ръце се взираше безмълвно в далечината. Позна го едва когато застана пред него и уплашено се дръпна. Ала вече беше късно.

Рейнър обърна глава и впи нахален поглед във виолетово-сините очи.

— О, гълъбице, ако знаете как ми липсвахте — промърмори той и се изправи. Направи изискан поклон и когато отново вдигна глава, забеляза състоянието й. Усмихна се и самодоволно промълви: — Защо не сте ми пратили вест, че ще имаме дете, скъпа?

Айслин вирна брадичка и студено го изгледа.

— Не се правете на глупак — изсъска ядно тя. — Детето е на Вулфгар.

Мъжът се облегна на стъблото и черните очи загадъчно просветнаха.

— Така ли мислите?

Айслин прочете по лицето му, че брои изминалите месеци, и гневно избухна:

— Детето под сърцето ми не е ваше, Рейнър!

Мъжът подигравателно се изсмя.

— Е, това все пак е някакво възмездие. И аз самият не бих могъл да го измисля по-добре. Не е вероятно онова копеле да признае детето за свое. А ако все пак го направи, никога няма да знае със сигурност кой е създателят му. — Пристъпи по-близо до нея и се вгледа в сърдито святкащите очи. — Той никога няма да се ожени за вас, Айслин, не разбирате ли! Не е в състояние да се задържи дълго при една жена. Сигурно вече сте осъзнала, че интересът му постоянно отслабва. Сега ви боли, но заминете с мен и ще забравите болката си. Елате с мен в Нормандия, Айслин, няма да съжалявате!

— Сигурна съм, че ще съжалявам — отговори с каменно лице тя. — Тук имам всичко, което желая.

— Аз ще ви дам повече. Много повече. Обещайте, че ще дойдете. — В гласа му прозвуча самоувереност, тъй като се почувства окуражен от мълчанието й. — Отначало ще ви крия от очите на краля. Ала ще се справя отлично, повярвайте. Ще ви преоблека така, че да не заподозре нищо. Само ще си помисли, че съм си намерил много красив лакей.

Айслин весело се разсмя и реши да продължи играта още малко.

— Вулфгар веднага ще тръгне по следите ви.

Мъжът взе лицето й между ръцете си и пръстите му се заровиха в косите й.

— Не, гълъбице. По-скоро ще повика в леглото см друга и бързо ще се утеши. Защо да ви връща, след като носите копеле под сърцето си?

— Защото съм негова жена — отговори с тих глас тя.

Рейнър политна назад и лицето му се сгърчи като от удар. Беше разбрал.

— Коварна кучка! — изсъскаха побелелите му устни.

— Май вече не ме обичате, Рейнър? — попита любезно Айслин. — Нещастната аз. Само за миг ме превърнахте от желана любовница в смъртен враг — Лицето й стана сериозно. — Вие убихте баща ми и заради вас майка ми загуби разсъдъка си. Мислите ли, че бих могла и ви простя? С удоволствие ще ви видя да се пържите в ада!

Рейнър се изправи в целия си ръст и в очите му светна заплаха.

— Някой ден ще те имам, кучко, и ще правиш само онова, което пожелая. И Вулфгар няма да ти помогне. Какво ме интересува, че те взел за жена! Животът му не означава нищо за мен. Ще дойде и моето време, помни това, гълъбице…

Нахлупи шлема и с дълги крачки се запъти към залата. Треперейки с цялото си тяло, Айслин се облегна на стъблото, сякаш търсеше утеха. По бузите й се стичаха сълзи. Отново я обзе страх, че детето ще има тъмната кожа и черните коси на Рейнър.