П. Удхаус - Пълнолуние в Бландингс

Въодушевлението му достигна връхната си точка, когато почувства твърда земя под краката си. Но не се задържа дълго на тази висота. Почти веднага последва силен спад и сърцето му отново се изстреля като ракета в гърлото. Наситен мирис на прасе изпълни ноздрите му и един тънък, писклив гласец прозвуча зад гърба му.

— Хво хайш тухъ? — запита гласецът.

Гласецът принадлежеше на някакво дребно старче в кадифени панталони, обгърнато от облаци воня. Можеше да бъде или някой миризлив столетник, или осемдесетгодишен старец, състарен преждевременно от грижи. За Бил беше неизвестен, но не и за лейди Хърмион Уедж, която добре познаваше както вида му, така и обичайния му парфюм. С две думи — това беше свинарят на лорд Емсуърт, Едуин Пот, и причината, поради която каза: „Хво хайш тухъ?“ вместо „Какво правиш тука?“ се дължеше на факта, че нямаше небце. Човек не може да го вини за това. Както Гали беше казал на лейди Хърмион, не можем всички да имаме небце в устите си.

Въпросът вероятно е спорен, но ако се има предвид, че те хващат в момент, когато се спускаш по чужди водосточни тръби, може би е по-добре заловителят да беше човек с небце, а не такъв, на когото му липсва това полезно преимущество. В първия случай би била възможна някаква обмяна на мисли, а във втория — не. Когато Едуин Пот запита: „Хво хайш тухъ?“, Бил не можа да го разбере. Ето защо не даде отговор, а другият, след като почувства, че тежестта на разговора се пада на него, рече: „Хаах ий ше, ха сеха ше?“ На този въпрос Бил отново не даде отговор. Във всеки случай той и без друго не беше много склонен да си бъбри. Искаше да се изпари колкото може по-бързо и с това намерение тръгна да заобикаля новодошлия като голям параход, маневриращ около малка шамандура. Но маневрите му бяха пресечени. Когато Едуин Пот каза „Хаах ий ше, ха сеха ше?“, той беше имал предвид „Хванах ли те, а сега де?“ и в този момент започна да превръща думите в дела, като вкопчи в сакото на Бил старческите си пръсти. Бил се опита да се освободи, но ръката стискаше здраво.

Това беше ситуация, с която беглецът изобщо не знаеше как да се справи. Вече го познаваме като младеж, чието име може да бъде сред първите в списъка на някой, който си търси помощник, за да укроти бесния му бик и с един бесен бик Бил щеше да се чувства в свои води. Едуин Пот нямаше да му се опре също и ако беше някой як главорез. С такъв противник Бил щеше да блесне в цялата си светлина. Но това тук беше друго. Насреща му стоеше някаква нещастна отрепка с единия крак в гроба и с другия на ръба, едно крехко създание, чиито бели коси, доколкото се забелязваха все още по яйцевидната му глава, изискваха респект и уважение. Би могъл да препоръча на Едуин Пот един силен сироп за белите му дробове. Но не би могъл да се дръпне и да му друсне един в ченето.

Още веднъж той опита любезно и почтително да разхлаби стискащата ръка. Напразно. Едуин Пот каза нещо, което трябваше да значи: „Давай, давай, по-лесно ще помръднеш скала, отколкото мене“. Положението стана безизходно. Бил искаше да се махне, а не можеше. Едуин Пот искаше да викне за помощ, а успяваше да произведе само един писклив тъничък врясък като свистене на газ по тръбите.

И на фона на този натюрморт на сцената изскочи полковник Уедж със служебен револвер в ръка.

Като предполагаше, че спускайки се по водосточната тръба е надхитрил полковник Уедж, Бил беше изпаднал в смешно заблуждение. С подобна тактика може да надхитрите капитани, вероятно и майори, но не и полковници. Мисълта за съществуването на такава тръба беше проблеснала в главата на Егбърт Уедж в момента, когато Чарлз започна да разбива вратата на Прудънс с най-голямо наслаждение, защото кой лакей не обича да троши имуществото на господаря си. И в същата секунда полковникът вече препускаше по стълбите. Няма защо да учите един военен колко е важно да пресечеш пътя на врага за отстъпление. Първото чувство, което го завладя, когато съзря двойката пред себе си, беше сдържана радост, примесена с искрено задоволство от собствения си ум и проницателност; второто чувство беше силно облекчение, че е взел служебния си револвер. Погледнат отблизо, този мародерстващ разбойник имаше вид на неприятно як мародерстващ разбойник, от ония, за чието обезвреждане ти трябват всички служебни револвери на разположение. Той се зачуди как Едуин Пот беше имал храбростта да се замеси в ръкопашен бой с такъв невероятно добре охранен екземпляр от криминалните редици и мигновено реши, че той лично няма намерение да прави нещо толкова глупаво.