П. Удхаус - Пълнолуние в Бландингс

— Сигурен ли си? — казваше гласът.

Онзи, който отвръщаше, бе непознат за Бил, тъй като още не бе имал удоволствието да се запознае с полковник Уедж.

— Съвсем сигурен, драга. Не може да греша. Беше опънал една дяволска стълба на стената и току пред очите ми се покатери по нея като шимпанзе. Мога да ти покажа и стълбата. Ела, гледай там. Ето я долу.

Последва тишина, по време на която невидимите събеседници явно бяха отишли до прозореца в коридора. После проговори лейди Хърмион.

— Много странно. Да, виждам стълбата.

— Именно. И ако беше слязъл по стълбите, щяхме да го срещнем. Следователно, стигаме до твърдото заключение, че наглецът се спотайва някъде из тия стаи и сега ще ги претърся една по една.

— О, Егбърт, недей!

— Ъ? Защо не? Нося си служебния револвер.

— Недей. Може да пострадаш. Чакай да дойдат Чарлз и Томас. Отдавна трябваше да са пристигнали.

— Добре. В края на краищата не виждам причина да бързаме. Бандитът няма как да се измъкне. Можем да си свършим работата без суетня.

Във всяка трудна ситуация, когато духът е подложен на изпитание и от всеки ъгъл дебне опасност, рано или късно идва моментът, в който заинтересуваната страна в центъра на събитията стига до заключението, че нещата стават твърде напечени. Еленът по време на лов сигурно има това чувство. Също и индианецът, вързан на кола. Ето сега го имаше и Бил. Той не знаеше кои могат да бъдат тези Чарлз и Томас. Всъщност, това бяха съответно първият и вторият лакей на Замъка Бландингс. Сега възстановяваха телесата си в помещението за прислугата и без ентусиазъм слушаха детайлите на задачата, която им бе обрисувана накратко от Бийч, икономът. Закъснението им се дължеше на бавната скорост, с която Бийч напредваше в излагането на идеята, докато те, с пълно право, отстояваха схващането, че не е тяхна работа да обезоръжават крадци по средата на солидната си вечеря, обилно полята с чай.

Както казахме, имената им бяха неизвестни на Бил, но които и да бяха и колкото и да се бавеха да стигнат огневата линия, беше му пределно ясно, че най-накрая ще дойдат и той нямаше никакво намерение да ги чака и да се запознава с тях. Не че мъж с неговите мишци и неговата храброст се страхуваше от схватка със сто Чарлзовци и Томасовци, нито пък му трепваше окото от хиляда полковници със служебни револвери. Това, което го подтикваше да се оттегли, бе мисълта за среща с лейди Хърмион. Точно тя го подбуждаше към действие като трън в гащите. След като се реши на бягство, първият му ход беше да заключи вратата и по този начин да си подсигури временна отсрочка, когато започне голямото бутане. Като свърши това, побърза към балкона.

Полковник Уедж беше изразил схващането, че няма смисъл да бързат, тъй като разбойникът няма път за бягство и Бил беше първият, който се наложи да признае, че загубата на стълбата е тежък удар по средствата му за отстъпление. Но в никакъв случай не би казал, че е напълно обграден. Това, което полковникът не можа да предвиди, бе, че перспективата от една среща с жена му представлява забележителен стимул за умствените способности на крадеца. Мозъкът на един обирджия, изправен пред дебнещата опасност да се срещне с жена от типа на лейди Хърмион Уедж, действа като светкавица и за нула време Бил стигна до заключението, че по стените на къщите обикновено има водосточни тръби, по които решителният мъж може да се спусне от втория етаж. След секунда той вече откри обекта. Но когато очите му, шарещи по стената на Замъка, попаднаха върху тръбата, сърцето му се сви. Тя отстоеше на около три метра и половина от него. За бълха-акробатка, разбира се, един дълъг скок от около три метра би бил фасулска работа. На мястото на Бил такава бълха щеше да се поклони на публиката, да се усмихне на приятелите от първия ред, да си изчетка мустачките и да скокне с едно безгрижно „Опа-ла!“. Бил даже и не помисли за подобна възможност. Той си знаеше възможностите. Веднъж беше гледал един младеж, който скачаше на трапец и пореше въздуха като птичка, но той вероятно беше тренирал с години. Бил определено беше новак. И както си стоеше там с безмълвния въпрос „Какво да правя?“ на уста, внезапно му проблесна, че все още има надежда. По стената минаваше тесен корниз. Освен това, тъй като Замъкът Бландингс съществуваше от години, по повърхността му се диплеше в изобилие бръшлян. А мъж, решен да се добере от един балкон в точка А до една тръба в точка Б, може да направи чудеса с помощта на корниз и малко бръшлян.