П. Удхаус - Пълнолуние в Бландингс

И още един факт, който би впечатлил дълбоко Е. Дж. Мъргатройд, ако бе запознат с него — от началото до края нямаше и следа от лицето. За пръв път от връзката си с него, то бе предизвикано и бе пропуснало да се яви. И тогава какво е единственото заключение? Единственото заключение е, че той вече е загърбил проблемите. Чистият въздух на Шропшър си беше свършил работата и сега той се чувстваше излекуван и готов да продължи смело напред и да пие за щастието си така както си му е редът. И тъкмо се зае да го стори, когато видя нещо с крайчеца на окото си и като се обърна, разбра, че е подценявал упорството на лицето и жаждата му за победа. Не знаеше какво го е задържало последния път — може би някакъв друг ангажимент, но предполагайки така наивно, че се е оттеглило от задачата си, Типтън със сигурност беше допуснал печална грешка.

Ето я гадината със сплескан нос в стъклото на прозореца, със същия оня вторачен, изпитателен поглед. И като че ли се опитваше да му каже нещо.

Причината за вторачения поглед на Бил бе, че гледката на Типтън през прозореца наподобяваше платно на хоризонта за очите на корабокрушенеца. А това, което се опитваше да му каже, бе, че ще се радва, ако при първа възможност Типтън стане и го пусне вътре.

Има един особен момент в процеса на катеренето по корнизи с цел достигане до водосточни тръби и той е следният: когато вече си стигнал до твоята водосточна тръба и е дошъл моментът да се спуснеш надолу по нея, цялата идея за спускане по водосточни тръби като че ли е загубила очарованието си, което може да е имала в началото на пътешествието ти. Изправен пред последната стъпка от пътя си, Бил беше започнал да изпитва същото недоверие към сигурността на водосточната тръба, каквото преди малко питаеше и към бръшляна. Ето защо, като стигна до прозореца и видя Типтън, той реши внезапно да промени цялата тактика на кампанията. Веднага беше разпознал оня висок слаб младеж, който се показа толкова несговорчив по време на първата им среща сред рододендроните, но се надяваше, че сега, при по-специалните обстоятелства ще бъде по-любезен. Типтън вероятно беше от ония хора, които не обичат да си приказват с непознати, повдигат вежди и ги подминават, в случай, че са заговорени. Но в края на краищата, когато става дума за човешки живот и най-несговорчивият от всички високи слаби младежи може да се очаква да направи малко изключение.

Единственото, което искаше от Типтън, бе да го пусне вътре и да го остави да се усамоти под леглото или някъде другаде, докато преследваческата треска утихне в гърдите на Чарлз, който и да е той, на Томас, който и да е и той, на неидентифицирания тип със служебния револвер, и не на последно място — в гърдите на лейди Хърмион. Нямаше намерение да си говори с Типтън и да му досажда по какъвто и да било начин и беше готов да даде гаранции, че не си и помисля да злоупотребява с това изпросено познанство. Беше напълно съгласен, ако Типтън желае, да му обърне гръб следващия път, когато се срещнат, при условие, че сега му протегне ръка за помощ.

Беше трудна задача да се обясни всичко това през затворен прозорец, но с цел започване на преговорите, Бил допря уста до стъклото и подвикна:

— Хей!

Едва ли можеше да направи по-злополучен ход. Едносричният поздрав напомни недвусмислено на Типтън обстоятелствата при последната им среща и го накара отново да изпадне в отчаяние и униние. Естествено Бил не знаеше, но точно това негово „Хей!“ предишния път покруси мъжа с бутилката по-силно и от самото му лице. Най-общо казано, по отношение на лицата фантоми Типтън беше на мнение, че човек, способен да понесе превратностите на съдбата, би се справил, стига те да си кротуват и да си държат езика зад зъбите. Съчетани със звук — вече отиваха твърде далече.

Той изгледа Бил укорително, както Свети Себастиян би изгледал своите преследвачи и напусна демонстративно стаята.

Бил се почувства така, като че ли е обсаден гарнизон и флотът на Съединените щати, който тъкмо е пристигнал на помощ, се обръща на пети и духва нанякъде. В продължение на няколко секунди той остана на мястото си с нос, залепен за прозореца. После неохотно обхвана с ръце тръбата и започна да се спуска. Измъчваше го горчивото чувство, че за последен път се доверява на високи слаби младежи. „Само дебелаците са свестни хора“, мислеше си той, докато внимателно си проправяше път надолу.

Водосточната тръба се държа прекрасно. Много лесно би могла, ако имаше извратеното чувство за хумор на някои водосточни тръби, да се откъсне от стената и да го изстреля надолу като падаща звезда, но тя остана непоклатима като скала. Даже не помръдна. И сърцето на Бил, което се беше качило в гърлото, постепенно си слезе на мястото. Завладя го нещо като въодушевление. Не успя да види Прудънс, но надхитри лейди Хърмион Уедж, типа със служебния револвер, неизвестния Томас и мистериозния Чарлз. Решиха да си мерят ума с неговия и той ги накара да се почувстват като последни глупаци.