П. Удхаус - Пълнолуние в Бландингс

Бил се огледа. И като видя високия слаб младеж, който при последната им среща така се беше изложил в областта на гостоприемството и хуманността, лицето му потъмня. Искаше да му каже няколко думи.

— Хей! — подвикна той и тръгна към него.

По лицето на Типтън Плимсол се изписа мрачна решителност. Такова изражение можете да видите по лицето на войника, когато чуе сигнал за атака. Не му беше идвало наум досега, но се сети, че посветените хора препоръчват специални процедури срещу привидения. Например да се мине през съответния безплътен обект. Беше чел разкази, в които хората го правеха и то с най-добри резултати. Привиденията разбират, че са попаднали на костелив орех, огъват се, обезсърчават се и се отдръпват от неравния двубой.

Ако имаше някакъв друг път към мирно разрешение на проблема, той би го предпочел, защото не изгаряше от желание да пристъпи към въпросната процедура. Но изглежда друга алтернатива не съществуваше. С привиденията трябва да се пипа с твърда ръка. И като се предаде в ръцете на Господа, Типтън наведе глава, засили се и заби чело в диафрагмата на Бил.

— Ох! — изпъшка Бил.

— Я гледай! — викна Типтън.

Не може да се каже кой от двамата беше по-изненадан или кой по-изпълнен с искрено възмущение. Но тъй като Бил бе зает да си поеме въздух, Типтън пръв даде воля на чувствата си.

— Е, как можех да знам, че е истински? — запита той, като се обърна към Гали като към честен и безпристрастен свидетел, който ще може да оцени ситуацията обективно. — Тоя човек ме преследва сума време, изниква по фоайетата, наднича зад ъглите, хили ми се от храсталаците. А само преди половин минута слухтеше в прозореца ми. Ако си мисли, че ще търпя всичко това, не е познал. Всичко си има граници — обобщи той накрая.

Още веднъж приятната задача да изглади бръчките по тревожното чело се падна на Почитаемия Галахад. Разказът на Типтън предния ден му позволяваше да вникне в положението, което би могло да се стори твърде озадачаващо за непосветения.

— Да не би да искаш да кажеш, че през цялото време си виждал Бил? Колко забележително! Това е кръщелникът ми, Бил Листър. Бил, Типтън Плимсол, племенник на моя стар приятел Чет Типтън. Кога вие двамата се срещнахте за първи път? Май в „Бариболт“, а?

— Подаваше си носа през стъклената врата, когато бях на бара.

— Ами, исках да пийна едно — оправда се Бил. — Тази сутрин щях да се женя.

— Да се жениш? — Типтън започваше да разбира и беше готов да прости. — Затова ли после те видях в гражданското?

— Да.

— Е, да пукна дано!

— Цялата история — намеси се Гали, — си има готово обяснение. Невестата му, моята племенница Прудънс, беше възпряна от властите преди да стигне до гражданското, и изпратена тук. Бил я последва. Ето така сте се срещнали отново.

Типтън съвсем беше омекнал. Даже вече започна да се усмихва. Но изведнъж споменът за една конкретна несправедливост му изтри усмивката.

— Нямаше нужда да носи оная гнусна брада!

— Напротив, имаше — възрази Гали. — Не биваше да го разпознаят. А когато ти е правил знаци през прозореца, предполагам, че тъкмо е идвал от стаята на племенницата ми, която е до твоята. Прав ли съм, Бил?

— Да. Минавах по някакъв корниз на стената, видях го вътре и исках да ме пусне. Но той само ме изгледа и си излезе.

— Но сега, разбира се, оценяваш мотивите му. Спомням си един скъп приятел, Боко Багшот — вече не е между живите, за жалост, цироза на черния дроб — та на него често му се привиждаха лица по прозореца и той винаги фъсваше като попарена котка, щом ги зърне. Честно казано, не мисля, че можем да виним Плимсол.

— Предполагам, не можем — призна Бил, макар и неохотно.

— Човек винаги трябва да влиза в положението на другия. Едва ли при тези обстоятелства можеше да очакваш от него топъл привет.

— Предполагам, че не съм могъл — каза Бил, вече по-малко неохотно.

Що се отнася до Типтън Плимсол, цялата неприятна история беше вече забравена. Усмивката, която преди малко беше изчезнала, се завърна още по-сияеща. Всъщност, толкова сияеща, че би могла спокойно да замести следобедното слънце, ако последното по някакви причини бе решило да лиши терасата от светлината си.

— Господи — възкликна той, — какъв камък ми падна от гърба. В този момент започвам да живея истински. Не знаеш какво ми беше последната седмица — да не можеш да си сръбнеш и глътка, без онова ужасно… ъ-ъ… такова… без онова лице да се появи наоколо ти. Нямаше да мога да издържа още дълго. Забележи, сега, когато ще се женя…