П. Удхаус - Пълнолуние в Бландингс

Това, което накара Бил да остане неподвижен за момент със сбърчено чело и сдъвкана устна, беше растящото съмнение дали желае да бъде точно този мъж. Бръшлянът изглеждаше доволно здрав, стъблата му бяха яки и възлести и имаха вид на достатъчно стабилни, за да го издържат, но човек винаги трябва да има едно наум с бръшляна. Обикновено изглежда внушително, но точно когато дойде време за всеки свестен бръшлян да се притече на помощ, вземе че те изпортва. Тази мисъл караше Бил да се колебае. Подобно на Фреди и той жадуваше за сътрудничество и искаше да е абсолютно сигурен, че ще го получи. Нямаше никакъв спор по въпроса, че при евентуален неуспех от страна на този бръшлян да осигури стопроцентово обслужване, ще последва бърз и опасен финиш за храбреца, който е сглупил да му се довери. Той ще полети право надолу и няма да спре, преди да е ударил чело в поляната, а от окото на Бил не беше убягнал факта, че въпросната поляна изглежда порядъчно твърда и негостоприемна.

И той все още претегляше плюсовете и минусите, когато размишленията му бяха грубо прекъснати от един женски глас, изтънял от възбудата на преследването.

— Тази врата е заключена. Сигурно е тука. Разбий тази врата, Чарлз.

На човек могат да му се случат и по-лоши неща от това да лежи бездиханен по поляните. Бил се преметна през парапета на балкона и стъпи с крак на корниза.

В същото това време Типтън Плимсол мина забързано покрай групичката преследвачи в коридора и се стрелна към стаята си като заек.

Типтън се отпусна в един стол с доволно сумтене, като човек, щастлив, че е стигнал края на пътешествието си. Дишаше на пресекулки, защото беше изкачил стълбите на един дъх. Един страничен наблюдател, ако съществуваше такъв, би забелязал, че под сакото си стиска някакъв обемист предмет, който разваля линията му. Като че ли от лявата страна му беше порасла голяма буца.

Приблизително в момента, когато Бил беше чул всичко, което искаше да чуе по въпроса за Чарлзовците, Томасовците и служебните револвери и се беше оттеглил на балкона в издирване на водосточни тръби, Типтън напускаше апартамента на Почитаемия Галахад на приземния етаж с трепетния вид на елен, който макар и все още да не е сгащен от ловците, усеща известна тревога и желание да отклони всякакво внимание от себе си. Беше посетил въпросния апартамент, за да си вземе бутилката, която в пристъп на лудост остави да му се изплъзне от ръцете, пренебрегвайки наивно факта, че все някога ще дойде време, когато ще му потрябва и то на всяка цена. Именно наличието на тази бутилка под сакото го бе накарало да профучи така чевръсто покрай групичката в коридора. Беше видял, че събранието се състои от полковник Уедж, лейди Хърмион Уедж, Бийч, икономът и двама лакеи. Във всеки друг случай — понеже ситуацията несъмнено представляваше някакъв интерес — той би се спрял и би задал няколко въпроса. Но с тази буца под сакото предпочиташе да не влиза в контакт с ближните си, които от своя страна биха поставили своите въпроси, фактът, че разноликата тълпа се е събрала пред съседната врата и се пули в нея твърде напрегнато, го изпълни не толкова с любопитство, колкото с благодарност. Това означаваше, че ще може да мине незабелязано зад гърбовете им.

Вече в безопасност, Типтън извади бутилката, погледна я с умиление и с нетърпелива искрица в очите. Видът му вече не издаваше тревога и объркване. Ако все още напомняше елен, то това беше елен в спокойната вечер, тръгнал да утоли жаждата си. Той подаде език и облиза устни. Откакто го видяхме за последен път на сцената на Бландингс, разположението на духа му беше претърпяло коренна промяна. Беше превъзмогнал оня пристъп на лошо настроение, който го накара да грабне огърлицата от ръката на Вероника и да я захвърли презрително на Прудънс като принос в разпродажбата на свещеника. Пет минути в градината с розите в компанията на любимото момиче бяха направили от него друг човек. Сега беше изпълнен до горе с такова безгранично благоразположение, че в обсега му попадаше дори и Фреди. Беше се върнал към старата си представа за Фреди като приятел и брат и се радваше, че е дал оная концесия за проклетите му кучешки бисквитки. В края на краищата, със сигурност благоприличието не изключваше възможността един братовчед да подари на братовчедка си за рождения ден някаква си дрънкулка от сергия.

Но имаше друга и то по-солидна причина достойна за отпразнуване, от едното убеждение в невинността на човек, когото преди време беше принуден с неохота да причисли към гърмящите змии и черните мамби. Освен опияняващата радост да си сгоден за най-прекрасното момиче на света, Типтън започваше да осъзнава, че е загърбил долината на сенките и е излязъл победител на отвъдната страна. Даже Е. Джимпсън Мъргатройд сега би бил принуден честно да признае, че здравето му цъфти и процъфтява. Защото забележете какво се беше случило. За да си даде кураж преди обяснението в любов, той бе сръбнал една глътка. И какво последва? Видя свиня в спалнята на Вероника. Да, но истинска свиня, автентична, свиня еднакво видима за непредубедени очи като тези на Вероника и майка й. На негово място самият Е. Джимпсън Мъргатройд би видял именно това, което видя и той. Тук нещата си бяха абсолютно точни.