П. Удхаус - Горе главата, Джийвс

— Боя се, че не те разбирам — каза татко Басет.

— Стига, чичо Уоткин, знам, че си по-досетлив. Говоря ти за викарството на Харолд.

— Не знаех, че господин Пинкър разполага с викарство.

— Имам предвид онова, което ти ще му дадеш.

— Нима? — каза татко Басет и аз рядко бях чувал друго по-неприятно „Нима?“ — Току-що видях Родерик — добави той, пристъпвайки към въпроса.

При споменаването на името Стифи се изкикоти и аз можех да й кажа, че това е грешка. Има време, подходящо за девически волности, и време, когато те са неуместни. Не убягна от вниманието ми и фактът, че татко Басет бе започнал да се надува като някоя от онези любопитни кръгли риби, които се въдят във Флорида, и в добавка на това къркореше като вулкан, преди да изригне върху околното население и да го накара да съжалява, че не се е заселило другаде.

Но Стифи дори сега не предусети надвисналата гибел. Тя отново се изкикоти звънливо. Забелязал съм това мудно приспособяване към атмосферните условия и у други момичета. Изглежда, младите от нежния пол така и не проумяват, че на моменти сребристият смях е последното нещо присърце на техните слушатели.

— Бас държа, че е имал синина.

— Моля?

— Беше ли му насинено окото?

— Беше.

— Ще бъде ами! Харолд има сила за десетима, защото сърцето му е чисто като току-що навалял сняг. Е, какво ще правим с потвърдителния подпис? Аз имам писалка. Давай да раздвижим играта.

Очаквах татко Басет да се превъплъти в бомба, уцелила склад с амуниции, но той не го направи. Вместо това продължи да демонстрира ледената скованост, която се наблюдава у съдиите, глобяващи хората с пет лири за момчешки лудории.

— Струва ми се, че не си ме разбрала добре, Стефани — каза със стържещия глас, с който навремето се обърна към каторжника Устър. — Нямам намерение да поверявам викарство на господин Пинкър.

Стифи го прие мащабно. Тя се олюля от връхчетата на разрошената си от вятъра коса до токчетата на елегантните си обувки и ако не държеше Смрадльо под ръка, щеше да се капичне. Разбирах чувствата й. Беше наближила заветния бряг, уверена, че това е краят на изнурителното пътуване, когато от синьото усмихнато небе внезапно прогърмяват тези гибелни думи. Именно защото бе изненадващ и неочакван, този силен ритник сломи мъжеството й, ако може да се каже така за момиче. Несъмнено се почувства като Споуд, когато легенът на Емералд Стоукър влезе в съприкосновение с темето му. Очите й изхвръкнаха, а гласът й излезе като страстно крякане.

— Но, чичо Уоткин! Ти обеща!

Можех да й кажа, че си хаби дъха, опитвайки се да апелира към по-добрата страна на стария лешояд, защото съдиите, дори и бивши, не притежават добри страни. Тремолото в гласа й би размекнало едно редово каменно сърце, но ефектът му върху татко Басет бе като от чуруликането на домашно канарче.

— Обещах временно и условно — поясни той. — Когато го направих, не знаех, че господин Пинкър зверски е нападнал Родерик.

При тези думи Смрадльо, който слушаше размяната на репликите с вдървеността на обработен от опитен препаратор екземпляр, внезапно живна, макар че успя само да издаде звук, подобен на изтичането на последните капки вода от ваната, поради което само си изхаби труда и средствата. Но така или иначе, успя да привлече вниманието на татко Басет и последният го погледна.

— Да, господин Пинкър?

Измина секунда или две, преди гъргорещият звук да бъде последван от реч. Но дори тогава тя не се оказа речовита.

— Аз… ъъ… Той… ъъ…

— Продължавайте, господин Пинкър.

— Това беше… Или по-скоро не беше…

— Ако съумеете да се изразите малко по-простичко, господин Пинкър, Това ще допринесе съществено за нашето разследване на разисквания въпрос. Трябва да призная, че за мен вие далеч не сте красноречив.

Това бе от шегичките, за които в славните стари времена на улица Бошър той беше свикнал да чете в пресата, последвани от думата „смях“ в скоби, но в този случай тя се пльосна с тъп звук и остана да лежи бездиханна на пода. Не изтръгна смях от мен, нито пък от Смрадльо, който просто събори едно порцеланово украшение и се зачерви още повече. Затова пък Стифи се оказа в страхотна форма.

— Не е необходимо да се изказваш като съдия в съда, чичо Уоткин.

— Моля?

— Дори е за предпочитане изобщо да млъкнеш и ме оставиш да обясня. Харолд се опитва да каже, че не той е нападнал зверски Родерик, а точно обратното.

— Нима? Историята, която чух, не прозвуча по този начин.