П. Удхаус - Горе главата, Джийвс

Аз също се питах какво ли има наум онази маломерна, но тежкотонажна бомба. Думите й „Само почакай“ прозвучаха зловещо. Претеглих сериозно въпроса му.

— Трудно е да се разбере — казах. — Може да бъде едно или друго нещо.

— Природата й е тъй импулсивна.

— Импулсивна и още как!

— Това ме тревожи.

— Защо теб? Татко Басет да се тревожи. Доколкото я познавам, на негово място…

Изречението, което започнах, щеше да завърши с думите „бих опаковал най-необходимото в куфар и бих забягнал в Австралия“, но тъкмо да ги изрека, и случайно погледнах през прозореца, поради което те замръзнаха на езика ми.

Прозорецът гледаше към алеята за коли и стълбите пред къщата. А като съзрях какво се изкачваше по тези стълби, сърцето ми приседна на гърлото.

Беше Планк. Нямаше начин да сбъркам неговото квадратно загоряло лице и целеустремената му походка. А при мисълта, че само след секунди Бътърфийлд ще го въведе в салона, където стърчах като загноясал пръст, признавам, че се видях в чудо.

Първата ми мисъл бе да изчакам да мине през входната врата и после да духна през удобно отворения прозорец. Чувствах, че така би постъпил Наполеон. И тъкмо се канех да задействам машината, както би се изразила Стифи, когато съзрях Бартоломю да се приближава в тръс и разбрах, че се налага ревизия на цялостната ми стратегия. Не можеш да се спускаш от прозорец под погледа на шотландски териер с подозрителния нрав на Бартоломю, готов винаги да си помисли най-лошото. След време той би осъзнал, разбира се, че това, което е взел за измъкващ се с плячката взломаджия, всъщност е безобиден гост на дома и ще се разсипе от извинения, но дотогава долните ми склонове щяха да са на дупки като швейцарско сирене.

Пристъпих към изпълнението на резервния си план за спасение, свлякох се зад дивана, промърморих: „Нито дума, Смрадльо. Човек, с когото не искам да се срещна“, и се свих там като костенурка в черупката си.

Вратата се отвори.

В клуба „Търтеите“, а и другаде е общопризнато, че Бъртрам Устър умее да държи главата си горе независимо пред какви изпитания е изправен. Главата му е окървавена под бухалките на съдбата, но гордо вирната, както казва народът. С други думи, несгоди посреща всякакви.

Но трябва да призная, че докато се гушех в убежището си, бях доста намусен и дори се пръсках от яд. Гостуването в Тотли Тауърс ми дойде нанагорно. Направо нямаше живот в проклетата къща. Човек или клечеше като орел по върховете на скриновете, или се гмуркаше зад диваните като тюлен, и като оставим настрана цялата суетня и шетня покрай тези непристойни действия, подобни неща нараняват духа и не се отразяват добре на ръбовете на панталоните. Та, както казах, пуфтях от яд.

Започвах да изпитвам изявена недружелюбност към този Планк и неговия навик да ме преследва като семеен призрак. Не можех да си представя какво търси тук. Каквито и недостатъци да притежаваше Тотли Тауърс, надявах се тук човек поне да е свободен от неговото присъствие. Той си имаше превъзходен дом в Хокли и напразно си бъхтех главата в търсене на обяснение за какъв дявол не си стои в него.

Неодобрението ми се разпростря и върху членовете на различните туземни племена, с които се бе сблъсквал по време на екзотичните си експедиции. Както сам призна, той с години се е натрапвал на аборигените от Бразилия и Конго, а очевидно никой от тях не е проявил предприемчивостта да го погне с копие или да му духне отровна стрела през тръбичка. И това бяха хора, които се наричаха диваци. Диваци, дръжки! Истинските диваци да са го превърнали в статистика от колоната за некролози на „Таймс“, преди да успее да каже: „Какво по…“, ала на днешните им дай само да се излежават и да нехаят. Да сме ги оставели на мира! Други да им вършели работата! Нека Джордж се погрижи. Човек основателно се пита накъде е тръгнал светът.

От мястото, където се намирах, полезрението ми беше по принуда ограничено, но все пак бях в състояние да се любувам на чифт солидни обувки тип „Британски имперски завоевател“, та предположих, че при последното отваряне на вратата Бътърфийлд го е вкарал вътре. Тази догадка се потвърди само след миг, когато Планк заговори.

— Добър ден.

— Добър ден — каза Смрадльо.

— Днес е топло.

— Много топло.

— Какво става тук? Защо са всички онези палатки, люлки и прочее в парка?

Смрадльо обясни, че годишното училищно празненство току-що е приключило и Планк изрази задоволството си, че го е пропуснал. Каза, че училищните празници били опасни мероприятия, които неизменно трябва да се избягват от разумните хора, тъй като на тях често се провеждали конкурси за най-красиво бебе.