П. Удхаус - Горе главата, Джийвс

— Да, но се случи по този начин.

— Напълно готов съм да изслушам твоята версия за печалния инцидент.

— Много добре тогава. Ето я. Харолд гукаше на Родерик като гургулица, а Родерик изневиделица се обърна и го фрасна право по носа. Ако не ми вярваш, погледни го. Бедното ангелче пръскаше кръв като версайски фонтан. Е, ти какво очакваш да направи Харолд? Да си обърне и другия нос?

— Бих очаквал да не забравя духовния си сан. Трябваше да се оплаче на мен и аз щях да се погрижа Родерик да се извини както подобава.

Звук, подобен на изстрел, чут по целия свят, прогърмя в стаята. Оказа се, че Стифи е изсумтяла.

— Извинение! — кресна тя, след като освободи системата си от сумтенето. — Каква полза от извинения? Харолд постъпи по единствения възможен начин, като просна Родерик на земята. Всеки на негово място би го направил.

— Всеки, който не трябва да мисли за расото си.

— За Бога, чичо Уоткин, човек не може да мисли непрекъснато за расата си. Случаят беше спешен. Родерик се беше заел да убива Гъси Финк-Нотъл.

— И господин Пинкър му попречи? Велики небеса!

Настъпи пауза, през която татко Басет се бореше с чувствата си. След това Стифи, както Смрадльо бе сторил със Споуд, опита благата дума. Тя спомена, че Смрадльо бил гукал на Споуд като гугутка и ако паметта не ми изневерява, той точно така беше гукал. А сега тя изпълни номера гукащата гургулица. Като всяко момиче, целящо да извлече полза, и тя съумя без предупреждение да придаде жално-жално звучене на гласа си.

— Не ти прилича, чичо Уоткин, да се отказваш от тържественото си обещание.

Тук бих я поправил. Бих изтъкнал, че това много дори си му прилича.

— Не мога да повярвам, че именно ти ми причиняваш тази жестока мъка — продължи тя все тъй жално-милно. — Та ти не си такъв човек. Ти винаги си бил тъй добър с мен. Научи ме да те обичам и уважавам. Свикнах да гледам на теб като на втори баща. Не изпортвай сега всичко.

Силен апел, който при всеки друг несъмнено би снесъл яйце. При татко Басет обаче не стигна доникъде. Както си изглеждаше неумолим, така продължи да си изглежда неумолим.

— Ако с последния странен израз целиш да ми внушиш, че очакваш от мен да променя решението си и да дам това викарство на господин Пинкър, длъжен съм да те разочаровам. Няма да направя такова нещо. Според мен той е доказал с постъпката си, че е недостоен да бъде викарий, и съм изненадан как след случилото се съвестта му позволява да продължава да изпълнява задълженията си на курат.

Силни приказки, разбира се, и те изтръгнаха от Смрадльо глухо стенание или може би хлъцване. Самият аз изгледах студено дъртия костелив орех и дори присвих устни, ако не се лъжа, макар да е много съмнително, че той забеляза презрението ми, защото вниманието му бе ангажирано от Стифи. Тя се зачерви не по-зле от Смрадльо и аз чух ясно изтракване, когато предните й зъби се срещнаха. И през тези стиснати зъби тя заговори.

— Значи това е крайното ти решение?

— Да.

— Решението ти е окончателно?

— По-окончателно няма накъде.

— И нищо няма да те трогне?

— Нищо.

— Ясно — каза Стифи, след като дъвка известно време долната си устна. — Тогава горчиво ще съжаляваш.

— Не съм съгласен с теб.

— Ще съжаляваш. Само почакай. Горчиво ще съжаляваш, чичо Уоткин. Никога не подценявай силата на една жена!

И със сподавено ридание, макар че може и да беше повторно хлъцване, тя хукна вън от стаята.

Едва ни напуснала, и при нас влезе Бътърфийлд, а татко Басет го изгледа със зле прикритото раздразнение, с което сприхавите мъже реагират на икономите, които се изтъпанчват в неподходящ момент.

— Да, Бътърфийлд? Какво има?

— Полицаят Оутс желае да разговаря с вас, сър.

— Кой?

— Полицаят Оутс, сър.

— Какво иска?

— Доколкото разбрах, той е попаднал на следи във връзка с установяването на самоличността на момчето, което хвърли твърдо сварено яйце по вас, сър.

Думите подействаха на татко Басет така, както съм чувал, че звукът на тръбата действа на бойните коне. Не че съм виждал някога боен кон. Така или иначе, цялостното му изражение се промени моментално. Лицето му грейна и върху него се появи онзи поглед, който съм виждал у хрътките, надушили следата. Хукна презглава от стаята, следван на разстояние от Бътърфийлд, а Смрадльо, който се опитваше да върне на място една рамкирана фотография, която умело бе катурнал от близката маса, се обърна към мен със сподавен глас.

— Как мислиш, Бърти, какво искаше да каже Стифи с онова?