П. Удхаус - Горе главата, Джийвс

— Статуетката? Разбира се.

— Искам да я купя за Том. Опаричих се малко. Днес ходих в Лондон, за да се срещна с адвоката си във връзка с едно наследство, което някой ми остави. Стара училищна приятелка, ако това те интересува. Сумата е около две хиляди лири и от теб искам да набавиш статуетката.

— Ще е доста трудна работа.

— Ти ще се справиш. Качи до хиляда и петстотин лири, ако се наложи. А дали не можеш просто да я пъхнеш в джоба си? Това би спестило режийните. Но сигурно е прекалено да го искам от теб, така че заеми се с Басет и го накарай да ти я продаде.

— Добре, ще направя каквото мога. Знам как ламти чичо Том за статуетката. Разчитай на мен, лельо Далия.

— Така те искам, моето момче.

Върнах се в салона донякъде замислен, защото отношенията ми с татко Басет бяха такива, че щеше да е трудно да правя бизнес с него, но бях облекчен от факта, че възрастната ми роднина отхвърли идеята за кражба на предмета. Както облекчен, така и изненадан, защото знаех от суровия си дългогодишен опит, че когато иска да направи на обичния си съпруг добър подарък, рядко подбира средствата за постигане на целта. Именно тя беше инициаторът, ако това е нужната ми дума, за кражбата на онази крава-сметаниера, поради което бе близко до ума, че и сега би предпочела да икономиса пари от сделката. Тя е убеден привърженик на схващането, че ако един колекционер задигне нещо от друг колекционер, това не се брои за кражба. Може да има нещо вярно в това. Татко Басет, докато е бил в Бринкли, несъмнено би ограбил колекцията на чичо Том, ако не са го държали изкъсо под око. Съвестта на колекционера е съизмерима единствено със съвестта на Али Баба и четирийсетте разбойника.

Размишлявах над тези неща и се опитвах да измисля най-добрия подход към татко Басет. Бях в неизгодно положение, защото той се тресеше като желе на силен вятър всеки път, когато ме зърнеше, и предпочиташе в мое присъствие да седи и да гледа пред себе си, без да обелва дума. В този момент вратата се отвори и влезе Споуд.

Първото нещо, което се натрапваше на сетивата, бе рядко ефектното му насинено око. Подобно не се среща по път и над път и в първия момент аз се озадачих как най-подходящо да реагирам на гледката. Някои с подобни очи търсят съчувствие, други предпочитат да се правиш, че не си забелязал нищо необичайно във външния им вид. Прецених за най-мъдро да го поздравя с едно безгрижно „А, Споуд“, което и направих, макар че като си помисля сега, „А, Сидкъп“ щеше да е по-подходящо. Докато произнасях думите, осъзнах, че той ме гледа зловещо с незатвореното си око. Споменах тези негови очи като способни да отворят стрида от шестдесет крачки и дори когато само едното от тях функционираше, мощта на погледа му бе обезпокоителна. Погледът на леля Агата има върху мен сходно въздействие.

— Търсех те, Устър — каза той.

Произнесе думите с неприятно стържещия глас, с който навремето е държал последователите си в трепет. Преди да наследи новата си титла, той се числеше сред диктаторите, от които по едно време бъкаше столицата, и се движеше с тълпи подчинени по черни шорти, крещящи „Хайл, Споуд“. Когато стана лорд Сидкъп, се отказа от диктатурата си, но все още бе склонен да се обръща към всички така, сякаш ругаеше някой член от антуража си, задето си е изплескал шортите.

— Така ли? — казах аз.

— Така. — Той млъкна за момент, продължавайки да ме фиксира с очи и после уточни: — Така значи!

„Така значи!“ също се вписва добре сред „Вие!“ и „Ха!“, за които не е лесно да се намери подходящ отговор. И тъй като нищо умно не ми хрумна, аз просто запалих цигара с преднамерена небрежност, въпреки че е много възможно да не съм я постигнал. Той продължи.

— Значи бях прав!

— Ъ?

— В подозренията си.

— Ъ?

— Те бяха потвърдени.

— Ъ?

— Спри да ъкаш, червей жалък, и ме слушай!

Аз реших да му играя по гайдата. Може да сте предположили, че след като съвсем неотдавна го видях повален от преподобния Х. П. Пинкър, а след това проснат наземи от Емералд Стоукър с нейния леген, сега ще се отнеса с презрение към него като към ситна цаца и бих му се изрепчил остро, задето ме нарече жалък червей. Но в интерес на истината това и през ум не ми мина. Вярно, той понесе удари съдбовни, но духът му си бе непокътнат, а могъщите бицепси както винаги наподобяваха на железни въжета, та от моя гледна точка, ако той изявяваше желание да не ъкам, аз разбирах и от една дума.

Продължавайки да ме пронизва с дежурното си око, той каза: