П. Удхаус - Горе главата, Джийвс

— Радвам се, че си толкова приповдигнат, чичо Уоткин. Страхувах се, че новината ще те разстрои.

— Да ме разстрои? — изуми се татко Басет. — Как ти хрумна?

— Все пак се лиши от един бъдещ зет.

— Това именно прави деня най-щастливия в живота ми.

— Тогава можеш да го направиш най-щастлив и за мен — заяви Стифи, твърдо решена да кове желязото, докато е вряло. — Като дадеш на Харолд онова викарство.

Тъй като съществена част от вниманието ми бе съсредоточено върху горещата каша, в която бях затънал, не мога да кажа дали татко Басет се поколеба, но дори да го е направил, то е било само за миг. Несъмнено за секунда-две образът на онова твърдо сварено яйце се е изпречил пред съзнанието му и той отново е почувствал възмущение от неспособността на Смрадльо да държи в твърда ръка малолетните овце от паството си, но мисълта, че Огъстъс Финк-Нотъл няма да бъде негов зет издуха недостатъците на младия духовник. Беше тъй просмукан от млякото на топлата човечност 34 34 „Макбет“, I действие, V сцена. В превод на Валери Петров. — Б.ред. , че чувах как то се плиска вътре в него, поради което не бе в състояние да отреже някому квитанцията. Убеден съм, че ако в този момент му бях поискал пет лири, щеше да се раздели с тях без плач.

— Разбира се, разбира се, разбира се — изчурулика той като чучулига на клона и охлюв на трънката, както би се изразил Джийвс. — Сигурен съм, че от Пинкър ще излезе превъзходен викарий.

— Най-добрият — убедено заяви Стифи. — Той се затрива като прост курат. Няма размах. Пусни го да се вихри като викарий и Църквата само за него ще говори. Като Харолд няма втори.

— Винаги съм имал най-високо мнение за Харолд Пинкър.

— Не съм изненадана. И началството му така казва. Знаят, че му сече пипето. Много го бива във веруюто и може да проповядва като две и две четири.

— Да, проповедите му ги бива. Мъжествени и прями.

— Защото е здравеняк, който живее на чист въздух. Мускулесто християнство — там му е силата. Той играеше футбол в отбора на Англия.

— Така ли?

— Беше център нападател.

— Така ли?

При думите „център нападател“ аз, разбира се, трепнах забележимо. Не знаех, че Смрадльо е бил център, и си помислих за сетен път колко е несправедлив животът. Ето го Планк, дирещ със свещ посред бял ден точно това и вероятно отчаяно мислещ, че взорът му нийде няма да срещне кьорав нападател, докато аз бях в състояние да му попълня отбора, но бях възпрепятстван да извърша доброто дело поради обтегнатост в двустранните ни отношения. Почувствах се много тъжен и ми хрумна мисълта, че човек трябва да е добър и към най-недостойните, защото никога не знае кога ще му влязат в работа.

— Тогава да кажа ли на Харолд, че парашутът му се отваря? — попита Стифи.

— Моля?

— Искам да кажа, официално ли е това за викарството?

— И още как!

— О, чичо Уоткин! Как да ти се отблагодаря?

— Всичко е наред, детето ми — каза татко Басет, по-благ от всякога. — А сега — продължи той, като се запъти към вратата — ще ме извините, господин Устър, и ти, Стефани. Трябва да отида при Мадлин и…

— Да й честитиш?

— Щях да кажа да избърша сълзите й.

— Ако има такива.

— Смяташ ли, че няма да е съкрушена?

— Как да е съкрушено момиче, спасено като по чудо от брак с Гъси Финк-Нотъл?

— Вярно. Много вярно — съгласи се татко Басет и излезе от стаята като защитник, който, макар и да не умее да връща топката, не се помайва на полето.

Ако хранех някакво съмнение, че сър Уоткин Басет е танцувал народни танци, то за Стифи нямаше две мнения. Тя рипаше и кръжеше и дори най-помраченият взор можеше да забележи, че ако не бе пропуснала да се запаси с цветя и рози, сега щеше да ги ръси невъздържано наляво и надясно. И тъй като вземах присърце интересите на Смрадльо, аз прибрах в килера за известно време всичките си несгоди и се заех да й правя компания в ликуването. Силата на Бъртрам Устър е в умението да загърбва личните тревоги, когато някой приятел има повод да празнува.

За известно време Стифи обсеби разговора и не ме остави да вмъкна и дума. Жените много ги бива в това отношение. И най-крехките притежават грамофонна мощ на фелдфебел. Виждал съм леля Агата да продължава да ме нарича с неназоваеми епитети дълго след като би трябвало да не са й останали дъх и изобретателност.

Темата й беше смайващият късмет, който са извадили новите енориаши на Смрадльо, защото щели да получат не само викарий като хората, не само една свята личност, която щяла да се погрижи един път за душите им, ами и такава съпруга на викария, че пръстите си да оближат. Чак когато млъкна, за да си поеме дъх, след като обрисува себе си, раздаваща супа на заслужилите бедняци и питаща с кротък глас как е ревматизмът им, аз можах да повдигна един належащ въпрос. Сред цялата тази веселба и потупвания по гърба ми хрумна една отрезвяваща мисъл.