П. Удхаус - Горе главата, Джийвс

— Съгласен съм с теб — казах. — Това наистина мяза на щастлив завършек и разбирам как си стигнала до заключението, че е най-лудешки веселият ден от цялата година нова 35 35 От поемата на Тенисън „Майската царица“ (1886). — Б.ред. , но има нещо, над което трябва да се замислиш, какъвто за жалост не е случаят.

— Какво? Не мисля, че съм пропуснала нещо.

— Говоря за обещанието на татко Басет да ви даде викарството.

— Всичко е наред, нали така? Какво не ти харесва?

— Просто на твое място бих го изискал в писмена форма.

Това я спря, сякаш се беше сблъскала с център нападател. Възторгът й се смени от угриженост и бързо прехапване на долната устна. Явно й бях дал храна за размишление.

— Нали не допускаш, че чичо Уоткин ще ни преметне?

— Няма граници за онова, което чичо ти Уоткин би направил, ако е в подходящо настроение. Не бих му доверил и умрял плъх. Къде е Смрадльо?

— Отвън на моравата.

— Тогава го грабвай и право при татко Басет. И не мирясвай, докато не въплъти обещанието си в писмена форма.

— Знаеш ли, че заради теб ме полазиха студени тръпки?

— Има защо.

Тя помисли малко, а долната й устна понесе още дъвчене.

— Много добре — каза накрая. — Ще доведа Харолд.

— Няма да навреди, ако доведеш и двама-трима адвокати — продължих да ръся съвети аз, докато тя профучаваше покрай мен.

След около пет минути, докато тънех отново в пуйчене над заплетеното състояние на личните ми дела, Джийвс влезе и съобщи, че ме търсят по телефона.

Пребледнях под загара си.

— Кой е, Джийвс?

— Госпожа Травърс, сър.

Точно от което се опасявах. Както вече посочих, от Тотли Тауърс до Бринкли Корт пътуването с кола беше леко и приятно и във въодушевеното си състояние Гъси несъмнено бе натискал до дъно педала и бе предоставил на машината всичката налична газ. Предположих, че двамата с новопридобитата любима току-що са цъфнали там и това телефонно повикване на леля Далия цели да ми проглуши тъпанчето с „какво, по дяволите, става?“ Бях до болка запознат с изявената неприязън на старата роднина да се оказва внезапно въвлечена в така наречените мои „магарии“, сред които несъмнено и на видно място се класираше неканената поява на Гъси с неговата Ем, аз поех дълбоко въздух и се въоръжих с цялото Устърово мъжество за предстоящия катаклизъм.

Може да кажете, разбира се, че аз не бях виновен за тази безразсъдна постъпка и нямах нищо общо с нея, но за лелите е неизменна практика да винят племенниците си за всичко, което се случва. Изглежда, че племенниците са за това. Винаги съм бил убеден, че леля Агата пропусна само по недоглеждане да ме държи отговорен преди две години, когато синът й, младият Томас, за една бройка да бъде изхвърлен от учебното си заведение, задето се измъкнал през нощта, за да стреля в близкия увеселителен парк с цел да спечели наградата от един кокосов орех.

— Как ти се стори леля ми, Джийвс?

— Моля, сър?

— Спука ли ти тъпанчето?

— Не повече от всеки друг път, сър. Гласът на госпожа Травърс поначало се отличава с жизнерадостната си мощ. Има ли някакви конкретни основания да пука тъпанчета, както се изразихте?

— Има, и още как. Нямам време да ти разказвам сега, но небето притъмнява и атмосферата е изпълнена с депресионни области чак до брега на Исландия.

— Съжалявам, сър.

— Не си единственият. Кой беше онзи, или онези, защото ми се струва, че бяха повече от един, дето се навряха в запалена пещ 36 36 Цар Навуходоносор хвърля в запалена пещ трима израилтянски младежи, оклеветени, че отказват да се покланят на златния му истукан. Книга на пророка Данаила, глава 3. — Б.ред. ?

— Седрах, Мисах и Авденаго, сър.

— Точно така. Имената им бяха на езика ми. Четох за тях, когато спечелих наградата в училище за най-добро познаване на Светото писание. Е, знам как са се чувствали. Лельо Далия? — казах аз, защото бях стигнал до апарата.

Очаквах ухото ми да бъде опърлено от добре подбрани думи, но за голямо мое изумление тя изглеждаше в добро настроение.

— Здрасти, млада заплахо за западната цивилизация — изгърмя тя. — Как си? Още ли тиктакаш?

— Донякъде. А ти?

— И аз съм добре. Да не те прекъснах по средата на десетия коктейл?

— Третия — поправих я аз. — Обикновено карам само на два, но татко Басет настоя да ми напълни отново чашата. Той малко не е на себе си в момента и се изживява като церемониалмайстор. Живея в очакване да изпече цял вол и да нахрани с него селото.