П. Удхаус - Горе главата, Джийвс

Той не кимна, защото никога не го прави, но повдигна югоизточния ъгъл на една предупредителна вежда.

— Ако ме извините, сър, според мен ще е по-уместно, ако аз отнеса предмета на госпожица Бинг. Едва ли ще е благоразумно за вас да навлезете с него в границите на Тотли Тауърс. Може да срещнете Негова светлост… исках да кажа господин Споуд.

— Дяволите ме взели!

Той наистина ме изненада.

— Нали не допускаш, че би ме претърсил?

— Смятам, че е много вероятно, сър. От разговора, който дочух, останах с впечатлението, че господин Споуд е готов на всичко. Ако ми връчите предмета, аз ще се погрижа госпожица Бинг да го върне в стаята с колекцията възможно по-скоро.

Размишлявах, но не за дълго. За мен беше удоволствие да се отърва от проклетото нещо.

— Много добре, щом казваш. Ето го. Макар да ми се струва, че незаслужено очерняш Споуд.

— Не мисля, сър.

И да пукна, ако не се оказа прав. Едва бях вкарал колата в двора на конюшнята, когато едно гардеробоподобно тяло затъмни хоризонта и не щеш ли, самият Споуд, с вид на главен инспектор Уидърспун, готов да окошари човека.

— Устър! — каза той.

— Същият — казах аз.

— Излизай от тази кола — каза той. — Ще я претърся.

Усетих тръпка на благодарност заради далновидността на Джийвс. Имам предвид онази негова мистериозна способност, която му позволява да надзърта в бъдещето и да подготвя плановете и намеренията си отрано. Ако не беше точната му диагноза за опасностите, които ме грозяха, в този момент щях да съм натопен дълбоко в чорбата без надежда за спасителен бряг. А така можех да бъда волен, нехаен и непринуден. Досущ като онзи, дето — както веднъж чух Джийвс да казва — бил въоръжен до зъби с честност, поради което не помня вече чии заплахи преминавали над него Като волен вятър, от който не му пукало 23 23 Перифраза на известен цитат от пиесата на Шескпир „Юлий Цезар“. — Б.ред. .

Мисля, че ако Споуд беше с около три стъпки по-нисък и не толкова широк в раменете, щях да му се изхиля присмехулно в лицето и твърде възможно дори да му хвърля в лицето батистената си кърпичка.

Той ме пронизваше с поглед и дори не подозираше на какво магаре щеше да се направи, преди още ясното слънчице да залезе.

— Току-що претърсих стаята ти.

— Така ли? Ти ме учудваш. Да не би да търсиш нещо?

— Знаеш какво търся. Онази кехлибарена статуетка, за която ти каза, че чичо ти дава мило и драго.

— А, онази? Разбрах, че била в стаята с колекцията.

— Кой ти каза?

— Един обикновено добре информиран източник.

— Да, ама вече не е в стаята с колекцията. Някой я е задигнал.

— Това ме изумява.

— И като казвам „някой“, имам предвид един хлъзгав крадец на име Устър. Предметът не е в спатията ти, не е и в колата ти, следователно трябва да е у теб. Обърни си джобовете.

Уйдисах му на акъла най-вече защото бях повлиян от факта, че количествено той видимо изпълваше хоризонта. Пред някое джудже от цирка щях да бъда доста по-неуслужлив. След като го конфронтирах със съдържанието на джобовете си, той разочаровано изсумтя, сякаш се бе надявал на нещо по-добро, гмурна се в колата, бръкна в жабката и надникна под седалките. В този момент се появи Стифи и с любопитство се зае да попива гледката на необятното дъно на панталоните му.

— Какво става? — попита тя.

Този път си позволих да се изхиля присмехулнно. Стори ми се тъй уместно.

— Спомняш ли си онази черна грозотия, дето беше върху масата за вечеря? Била изчезнала, а на Споуд му хрумнала оригиналната идея, че аз съм я задигнал и я държа… Не инкогнито… Как беше?

— Инкомуникадо 24 24 Без връзка с външния свят (лат.). — Б.ред. .

— Той мисли, че я държа инкомуникадо.

— Така ли?

— Така твърди той.

— Този човек е магаре.

Споуд се извъртя, морав от физическото натоварване във връзка с претърсването. Приятно ми стана, че докато е надничал под седалката, се беше изплескал със смазка. Той изгледа Стифи, явно невярващ на ушите си.

— Магаре ли ме нарече?

— Естествено. Научена съм от цяла върволица гувернантки винаги да казвам истината. Що за хрумване да обвиняваш Бърти за кражбата на онази статуетка.

— Наистина прозвуча глупаво — съгласих се аз. Бих добавил чудато, парадоксално, фантастично, нечувано, куриозно и парадоксално. Или май споменах вече парадоксално?

— Предметът си е в стаята с колекцията на чичо Уоткин.

— Няма го.

— Кой казва?

— Аз казвам.

— Е, аз пък ти казвам, че е там. Иди и виж, ако не ми вярваш. Престани, Бартоломю, проклето куче такова! — изрева Стифи, рязко сменяйки темата, и хукна да преговаря с добичето, което бе изнамерило нещо в последния стадий на разложение и с нескрита наслада бързаше да се овъргаля цялото в него. Шотландските териери вонят дори когато са прясно изкъпани. Прибавете към естествения им аромат този на споминал се плъх и ще получите прекалено мощен букет за човешкия нос. Последва кратък и неравен спор и Бартоломю, проклинайки здравата, както си му е редът, бе повлечен към ваната.