П. Удхаус - Горе главата, Джийвс

— Ъ? — казах разсеяно, докато той я поставяше върху масата. Обикновено скачам при вида на освежаващата течност като тюлен пред резен риба. Но сега бях умислен. Или разсеян, ако предпочитате да го кажете по този начин.

— Казах, че имаме голям късмет с прекрасното време за училищното празненство, сър.

Рязко подскочих и седнах, като съборих чашата със сръчност, на която би завидял и преподобният Х. П. Пинкър.

— Днес ли е?

— Този следобед, сър.

Изстенах отдън душа.

— Само това липсваше, Джийвс.

— Моля, сър?

— Последната сламка.

— Да не би нещо да ви тревожи, сър?

— Тревожи ме и още как. Самите основи на ада се клатят. Как наричаш това, когато два народа отначало са като другарчета, а после, започват да се наричат кръвопийци и нехранимайковци?

— Обичайната фраза би била, че отношенията са се влошили, сър.

— В такъв случай отношенията между госпожица Басет и Гъси са се влошили. Той, както знаем, вече недоволства, а сега и тя мръщи вежди. Оскърбена е от една негова пренебрежителна забележка по адрес на залеза. Тя има високо мнение за залезите, а той й казал, че му се гади от тях. Можеш ли да повярваш?

— Съвсем спокойно, сър. Господин Финк-Нотъл обсъди снощи с мен въпроса със залеза. Толкова му приличал на парче говеждо на скара алангле, че изпитвал неописуема мъка при вида му. Човек може да разбере чувствата му.

— За можене може, но бих предпочел да запази това мнение за себе си, а не да го проветрява наляво и надясно. Също така е говорил с неуважение за Благословената девица. Таз пък коя е, Джийвс? Май не съм чувал за нея.

— Героинята на една поема от покойния Данте Габриел Розети, сър. Тя се надвесила от златния небесен чертог.

— Да, и до мен достигнаха тези слухове.

— Очите й били по-дълбоки от дълбините на водите, затихнали по заник слънце. Държала в ръка три лилии, а в косата си имала седем звезди.

— А стига бе! Така или иначе, Гъси обявил, че от нея също му се гади и госпожица Басет смъди като опърлен от слънцето врат.

— Извънредно обезпокоително, сър.

— Обезпокоително и още как. Ако нещата продължат така, никой букмейкър не би дал залози под сто към осем, че този годеж ще издържи още една седмица. Много годежи са минали през главата ми, но никой не е изглеждал по-назрял да се пръсне по шевовете. Неизвестността е ужасна. Кой беше онзи, за когото четох някъде, че над главата му висял меч на един-единствен косъм?

— Дамокъл, сър. Това е една стара гръцка легенда.

— Знам точно как се е чувствал. И с това обременено съзнание от мен се очаква да присъствам на някакво проклето училищно празненство. Няма да отида.

— Отсъствието ви може да предизвика коментари, сър.

— Хич не ме е грижа. Изобщо няма да се появя. Спасявам се, а те да коментират на воля.

На всичкото отгоре си спомних историята, която чух да разказва една нощ Понго Туисълтън в „Търтеите“, илюстрираща колко необуздани могат да бъдат страстите при такива гуляи. Веднъж Понго се забъркал в едно училищно празненство в графство Съмърсетшир. Разказът му за това как трябвало да пъхне главата си в торба, за да даде успешен тласък на игра, наречена „У дома ли е господин Смит?“, и да позволи на подрастващото поколение да го налага с пръчки ни очарова всички в пушалнята и ние го слушахме с широко разперени уши. В място като Тотли, където дори в нормални дни човешкият живот не е в безопасност, можеха да се очакват къде-къде по-страшни изстъпления. Няколкото бегли погледа, които бях хвърлил на местните невръстници, ми бяха повече от достатъчни, за да си изясня каква престъпна групировка представляват и колко усърдно трябва да ги избягва човек, който е наясно какво му понася.

— Ще прескоча до Бринкли с колата и ще обядвам с чичо Том. Ще дойдеш с мен, надявам се?

— Боя се, че е невъзможно, сър. Обещах да помогна на господин Бътърфийлд в палатката за чая.

— Значи довечера ще ми разкажеш всичко.

— Много добре, сър.

— Ако оцелееш.

— Именно, сър.

Шофирането до Бринкли беше леко и приятно и аз пристигнах там точно преди обяда. Леля Далия я нямаше, защото, както предвидих, беше отскочила за деня до Лондон, та двамата с чичо Том си направихме пиршество, издържано в най-добрия стил на Анатол. Над Supreme de Foie Gras au Champagne и Neige aux Pedes des Alpes аз го поставих в течение на фактите относно черната кехлибарена статуетка и когато научи, че татко Басет не е придобил струващия хиляда лири предмет на изкуството за петачка, облекчението му бе толкова голямо и нещата, които сподели с мен по адрес на татко Басет, така ми погалиха ухото, че докато стане време да си тръгвам, духът ми се въздигна значително и оптимизмът ми се завърна на трона си.