П. Удхаус - Горе главата, Джийвс

— Остави Смрадльо. Не можеш да водиш Емералд Стоукър на разходки.

— Не мога ли? Само ме гледай.

— Но…

— Съжалявам, но нямам време за празни приказки. Не искам да я карам да чака.

И ме остави затънал в мисли, и то не от най-приятните. Струва ми се, че обясних и на най-посредствения интелект как цялото ми бъдеше зависеше от придържането на Огъстъс Финк-Нотъл към правия тесен път и чистата му репутация. Затова не можех да не почувствам, че извеждайки Емералд Стоукър на разходки, той се плъзваше встрани от правия тесен път и определено петнеше репутацията си. Или поне така би погледнала на деянието му една идеалистична дропла като Мадлин Басет, вече и без това с качено кръвно заради неговите подривни възгледи относно залезите и Благословената девица. Затова Джийвс, завърнат се с уискито и содата, ме завари с тикове и тресящ се върху стеблото.

Щеше ми се да го осведомя за последното развитие на събитията, но както неведнъж, съм казвал, това са неща, които не обсъждаме. Затова просто преполових пълната чаша и му съобщих, че Гъси току-що ме е навестил и е побъбрил с мен.

— Каза ми, че Смрадльо Пинкър иска да ме види.

— Несъмнено във връзка с епизода със сър Уоткин и твърдо свареното яйце, сър.

— Само не ми казвай, че Смрадльо го е хвърлил.

— Не, сър, смята се, че грубиянът е бил на доста по-невръстна възраст. Импулсивната му постъпка обаче доведе до пренеприятни последици. Накара сър Уоткин да се усъмни в мъдростта на решението да се довери викарство на курат, неспособен да поддържа реда на едно училищно празненство. Госпожица Бинг изглеждаше крайно разстроена, докато ми доверяваше тази информация. Тя предполагала — цитирам я буквално, — че заекът бил вече в торбата и естествено, сега е силно обезпокоена.

Изпразних чашата си и замислено запалих цигара. Ако Тотли Тауърс искаше да ме превърне в циник, добре се справяше.

— Има някакво проклятие върху този дом, Джийвс. Накъдето и да погледнеш, навред увехнали мечти и разбити надежди. Има нещо във въздуха. Колкото по-скоро се измъкнем оттук, толкова по-добре. Дали да не…

Щях да добавя „избягаме довечера“, но в този момент вратата се отвори и Споуд стремглаво нахълта вътре, с което избърса думите от устните ми и ме накара да повдигна една-две вежди. Започвах да изпитвам неприязън към навика, който той явно придобиваше, да ми цъфва, когато не го сея, като дяволче в пантомима. Не му казах нещо неприятно само защото не ми хрумнаха по-сдържани слова. Така че надянах маската и заговорих с любезността на безупречния домакин.

— А, Споуд. Влез и се разполагай по столовете казах аз и тъкмо да добавя, че ние Устърови държим вратата си широко отворена, когато той ме прекъсна с недодяланата рязкост, характерна за тези човекогорили. Родерик Споуд може и да притежава добри страни, макар че аз така и не съм ги забелязвал, но и най-горещият му почитател не би го нарекъл радушен.

— Виждал ли си Финк-Нотъл? — бяха думите му.

Не ми хареса тонът му, нито как изглеждаше. Забелязах, че устните му потрепват, а очите блестяха със светлина, която, мисля, се нарича заплашителна. Допуснах, че не издирва Гъси в дух на приятелство и взаимно разбиране и затова малко разводних истината, както постъпва благоразумният човек в такива случаи.

— Не, не съм. Току-що се върнах от имението на чичо си в Уърстършир. Възникна неотложен семеен проблем и трябваше да се погрижа за него, та за жалост пропуснах училищното празненство. Много съм разочарован. Ти не си виждал Гъси, нали, Джийвс?

Той не отговори, вероятно защото го нямаше в стаята. Общо взето, предпочита да се изсули дискретно, когато младият му господар приема гости от висшето общество, и никога не забелязваш как го прави. Сякаш се изпарява във въздуха.

— За нещо важно ли искаше да го видиш?

— Не. Просто искам да му извия врата.

Веждите ми, които се бяха върнали в нормалното си положение, отново се вирнаха.

— Наистина, Споуд! Внимавай да не ти се превърне в навик. Съвсем наскоро предъвкваше идеята да извиеш моя врат. Мисля, че трябва да обуздаеш тази склонност да дишаш във врата на хората и да смажеш напъните, преди да е станало късно. Без съмнение си казваш, че всеки момент можеш да се откажеш, стига да решиш, но няма ли опасност това да ти стане навик? Защо ти е да извиваш врата на Гъси?

Той взе да скърца със зъби, поради което известно време мълча. После сниши глас, макар че наоколо нямаше жива душа освен моята.