П. Удхаус - Горе главата, Джийвс

Минута или две по-късно Споуд се завърна с доста провесен нос.

— Май че бях несправедлив към теб, Устър — каза той и аз се изумих, че е способен да говори толкова смирено.

Устърови са великодушни. Ние не размазваме победените под железния си ботуш.

— Да не би предметът наистина да е там?

— Ами… да.

— Е, добре. Всички грешим.

— Можех да се закълна, че го нямаше.

— Вратата не е ли заключена?

— Заключена е.

— Също като в криминалните романи, дето има заключена стая без прозорци и една хубава сутрин, не щеш ли, откриваш вътре милионер със стърчащ от гърдите му ориенталски кинжал. Имаш смазка на носа.

— Така ли? — каза той и се опипа.

— Сега имаш и на бузата. На твое място бих се присъединил към Бартоломю във ваната.

— Така и ще направя. Благодаря ти, Устър.

— Няма защо, Споуд, или по-скоро Сидкъп. Не жали сапуна.

Няма нищо по-ободрително за човека от гледката как силите на мрака се препъват и си удрят палеца на крака. Аз с леко сърце се запътих към къщата. Сякаш от плещите ми се бе смъкнал непосилен товар. Птички пееха, насекоми жужаха и се опитваха да кажат: „Всичко е наред. Бъртрам отърва кожата.“ Едно нещо обаче съм наблюдавал безпогрешно и то е, че освободя ли се от някой проблем, съдбата рядко пропуска да се присламчи и да ми пробута нещо друго, сякаш е любопитна да види какво натоварване може да понесе трафикът. Изигра редовния си номер в сегашния случай. Убедена, че трябва да се тревожа за нещо друго, тя си плю на ръцете и се залови за работа, позволявайки на Мадлин Басет да ме сгащи, докато минавах през вестибюла.

Дори ако беше в обикновеното си завея но състояние, щеше да е последният човек, с когото бих искал да разменя дума, но уви, състоянието й далеч не бе такова. Нещо се беше случило и повехналото униние липсваше, а очите й бълваха огън, който ме изпълни с неназован ужас. Видимо беше под пара и ми стана ясно, че каквото и да каже, Устър нямаше да плесне с ръце и да запее осанна като херувим и серафим, ако не греша терминологията. След миг само ми разкри какво я яде отвътре и го сервира без онова, което май се нарича увертюра или преамбюл.

— Бясна съм на Огъстъс! — каза тя и сърцето ми замря. Сякаш семейният призрак на Тотли Тауърс, ако съществуваше такъв, бе положил ледена длан връз него.

— Защо, какво се е случило?

— Държа се крайно грубо с Родерик.

Не й повярвах. Само световен шампион по борба би се държал грубо с необятен гардероб като Споуд.

— Не е възможно.

— Искам да кажа, че се изрази много грубо за Родерик. Каза, че му се гади от него и му е писнало да го гледа как се носи напред-назад из имението, сякаш е негово, и дали си нямал собствен дом. Освен това каза, че ако татко имал една унция мозък в повече от билярдна топка, щял да му иска да плаща наем. Изобщо беше извънредно сопнат.

Сърцето ми спря напълно. Няма да преувелича фактите, ако кажа, че бях изумен и шашнат. Казах си, че това беше последният пример какво можеше да стори вегетарианската диета на един приятел, променяйки го за миг от ровко в твърдо сварено яйце. Не се съмнявам, че кръгът на поета Шели е забелязал същото нещо у поета Шели.

Опитах се да смажа скърцащите панти.

— Сигурно само се е пошегувал, не мислиш ли?

— Не, не мисля.

— Не го ли каза с игрива искрица в очите?

— Не.

— Нито с лекокрил смях?

— Не.

— Пропуснала си да забележиш.

— Мислеше всяка дума, която изрече.

— Тогава е било само моментен пристъп на… как му се викаше… раздразнителност. Всички ги получаваме.

Тя изскърца с няколко зъба.

— Нищо подобно. Беше груб и язвителен и е такъв от доста време насам. Забелязах го първо в Бринкли. Една сутрин се разхождахме из зелените площи. Тревата цялата беше под нежно покривало роса и аз го попитах дали не му се струва понякога, че те са брачните воали на елфите, а той отговори остро: „Не, никога“, и добави, че през живота си не бил чувал по-голяма глупост.

Разбира се, той беше напълно прав, но нямаше смисъл да изтъквам това на момиче като Мадлин Басет.

— А онази вечер, докато наблюдавахме как слънцето чезне, аз прошепнах, че залезите винаги ми напомнят за Благословената девица 25 25 Става дума за поемата на английския поет и художник Данте Габриел Розети (1828–1882) „Благословената девица“, която нетърпеливо очаква на небето нейният любим да се присъедини към нея. — Б.ред. , надничаща от златния небесен чертог, а той каза: „Кой?“ и аз отговорих: „Благословената девица“. Тогава той отвърна: „Никога не съм чувал за нея“ и добави, че от залезите му се гади, а също и от Благословената девица. И нещо го стържело отвътре.