П. Удхаус - Горе главата, Джийвс

Излишно е да казвам, че подобно сърдечно посрещане на човек, който независимо от достойнствата си му беше напълно непознат, затопли съществено душата ми. И с чувството, че неговото поведение прави чест на глостърширското гостоприемство, аз го последвах през салон, обилно наръсен с глави на лъвове, леопарди, гну и друга фауна в стая с френски прозорци, отворени към градината. Тук той ме остави, за да донесе питиета, защото първият му въпрос беше дали бих желал нещо за разквасване на сливиците, на което отговорих утвърдително с нескрит и подчертан ентусиазъм. Когато се върна, той ме завари да разглеждам фотографиите по стената. На онази, която съзерцавах в момента, фигурираше училищен футболен отбор и не бе трудно да установя самоличността на малолетния престъпник, седнал с топката в средата.

— Вие? — попитах.

— Аз — отговори той. — Последната ми година в училище. През онзи сезон бях капитан на отбора. А това е старият Скръби Уилоуби, седнал до мен. Бърз защитник, но така и не се научи да връща топката.

— Не може да бъде! — шокирах се аз. Нямах представа за какво говори, но казаното бе достатъчно, за да разбера, че този Уилоуби е бил крайно неапетитна личност. Затова, когато ме доосведоми, че горкият стар Скръби умрял от цироза в Малайзия, аз изобщо не се изненадах. Явно онези, които така и не се научават да връщат топката, свършват зле.

— Приятелчето от другата ми страна е Смайлър Тод, център нападател.

— Център нападател значи?

— При това много добър. По-късно игра за Кеймбридж. А вие какво ще кажете за Ръгби?

— Мисля, че не го познавам.

— Говоря за ръгби футбола.

— О, а… Не, никога не съм си падал по него.

— Така ли?

— Да.

— Господи!

Стана ясно, че се сринах в очите му, но той беше домакин и успя да се пребори с чувството за гадене.

— Винаги съм бил луд по ръгбито. Но не съм го играл много след училище, защото ме натириха в Западна Африка. Опитах се да обуча туземците на играта, но бях принуден да вдигна ръце. Твърде много смъртни случаи с последвалите неизбежни кървави междуособици. Сега съм в оставка и се установих тук. Опитвам се да превърна Хокли в най-доброто ръгби село в околността и мога да кажа за младежите, че се справят доста добре. Но се нуждаем от добър център нападател и все не мога да намеря подходящ. Но на вас едва ли ви се слуша всичко това. Интересува ви моята бразилска експедиция.

— О, били сте в Бразилия?

Изглежда, казах нещо неуместно, както често ми се случва. Той се облещи.

— Не знаете ли, че съм бил в Бразилия?

— Никой нищо не ми казва.

— Мислех, че са ви подготвили накратко в редакцията. Все пак е глупаво да изпращат репортер да бие целия този път, без да му кажат за какво го пращат.

Аз съм доста съобразителен и тутакси включих, че някъде са се преплели жиците.

— Да не би да очаквате репортер?

— Разбира се, че очаквам. Вие не сте ли от „Дейли Експрес“?

— Съжалявам, не съм.

— Помислих, че сте човекът, който трябваше да ме интервюира за бразилските ми пътешествия.

— О, вие сте пътешественик?

Отново казах нещо неподходящо. Той явно беше наранен.

— А за какъв ме взехте? Името Планк не ви ли говори нещо?

— Името ви е Планк?

— Разбира се.

— Виж ти, какво странно съвпадение — казах заинтригуван аз. — И аз търся някой си Планк. Не вие, а някой друг. Чичката, който ми трябва, е набит селски труженик, вероятно жилав и корав, и има син моряк. Тъй като носите същото име като него, сигурно, ще проявите любопитство към историята, която смятам да ви разкажа. Имам тук — казах аз и извадих онова грозното от джоба си — нещо любопитно.

Той се оцъкли насреща му.

— Откъде сте го взели? Това е малка туземна скулптура, която забърсах в Конго, а после продадох на сър Уоткин Басет.

Аз се шашнах.

— Вие сте му я продали?

— Определено.

— Пресвета моя лельо!

Изпитах неподправено бойскаутско вълнение. Харесвах този Планк и се възрадвах, че съм в състояние да извърша в негова изгода добро дело. Чувствах, че след няколко мига той ще плесне с ръце, ще ме прегърне и ще изхлипа: „Бог да благослови Бъртрам Устър!“ За пръв път се почувствах щастлив, че Стифи ме натовари с тази мисия.

— Тогава ето какво ще ви кажа — започнах. — Ако просто ми дадете пет лири…

Млъкнах. Той ме гледаше със студен оцъклен поглед, с който без съмнение е гледал покойните лъвове, леопарди и гнута, чиито останки можеха да се видят в салона. Мои приятели от „Търтеите“, опитвали се да изръсят клубния ни милионер Уфи Просър за незначителен заем, колкото да изкарат до следващата сряда, ми го описваха с точно такъв поглед.