П. Удхаус - Джийвс и неканеният гост

Да, Джийвс няма равен на себе си! Влезе с твърда стъпка във всекидневната — най-големият подвиг, откак Данаил се е вмъкнал в бърлогата на лъвовете. И окото му не мигна. Нещо повече — обаянието му, или както там се нарича това качество, бе толкова неотразимо, че гнусното добиче, вместо да го сръфа за крака, се сгуши до него, сякаш му бяха дали бром, търкулна се по гръб и навири лапи във въздуха. Едва ли щеше да има по-дружелюбен вид, ако Джийвс се окажеше богатият му чичо от Америка. А щом отново ме зърна, цялото се наежи и заживя с една-единствена маниакална цел — да започне да ме дъвче оттам, откъдето ме беше зарязало.

— Роло още не е свикнал с вас, сър — обясни ми Джийвс, загледан с възхита в четирикракото. — Но иначе е великолепен пазач.

— Нямам нужда някой великолепно да ме пази да не вляза в апартамента си!

— Така е, сър.

— Добре де, какво да правя?

— Не се съмнявам, че с течение на времето животното ще свикне със специфичната ви миризма, сър. Ще започне да ви разпознава.

— Какво искаш да кажеш за специфичната ми миризма? Ако си въобразяваш, че ще заживея в антрето с надеждата, че рано или късно проклетият добитък, дай Боже, ще приеме, че вече му мириша приятно, коригирай, ако обичаш, впечатлението си. — После се замислих. — Джийвс!

— Да, сър?

— Заминавам утре сутринта с първия влак. Ще отседна при господин Тод в дълбоката провинция.

— Желаете ли да ви придружа, сър?

— Не.

— Много добре, сър.

— Не знам кога ще се върна. Препращай ми там писмата.

— Да, сър.

Всъщност аз се върнах само след седмица. Роки Тод, приятелят, на когото погостувах, е странна птица, живееща сам-самичка в джунглите на Лонг Айлънд 1 1 Голям остров в югоизточната част на щата Ню Йорк. — Б. пр. , и дори нещо повече — този живот му харесва. Но на мен ми дойде доста нанагорно. Няма по-добър приятел от добрия стар Роки, но след няколко дни в колибката му в гората, на стотици мили от всичко живо, Ню Йорк взе да ми се вижда твърде привлекателен, дори с Моти насред квартирата ми. Дните в Лонг Айлънд имат по четирийсет и осем часа; нощем не можеш да мигнеш от рева на щурците; за да изпиеш една чашка, трябва да извървиш три километра, а за да си купиш вечерните вестници — девет. Благодарих сърдечно на Роки за гостоприемството му и хванах единствения влак, който минава през тази пустош. Той ме стовари в Ню Йорк тъкмо навреме за вечеря. Запътих се право към любимата бърлога. Джийвс изпълзя от дупката си. Аз предпазливо се огледах за Роло.

— Къде е псето, Джийвс? Добре ли е завързано?

— Роло вече не е тук, сър. Милорд го подари на портиера, а той го продаде. Милорд започна да се отнася с предубеждение към животното, след като то го ухапа по прасеца.

Не си спомням кога за последен път някоя новина ми е доставяла толкова радост. Разбрах, че съм бил несправедлив към Роло. Направо съм го подценявал. Явно, че като го опознае човек, може да открие в душата му много красота.

— Прекрасно! — рекох. — Лорд Пършор у дома ли си е, Джийвс?

— Не, сър.

— Очакваш ли да се върне за вечеря?

— Не, сър.

— Къде е той?

— В затвора, сър.

— В затвора?!

— Да, сър.

— Искаш да кажеш… в затвора?

— Да, сър.

Аз се сгромолясах върху най-близкия стол.

— Защо?

— Нападна един полицай, сър.

— Лорд Пършор нападна полицай?!

— Да, сър.

Помълчах, за да смеля новината.

— Ама Джийвс! Това е ужасно!

— Моля, сър?

— Какво ще каже лейди Малвърн, като научи?

— Не допускам, че милейди ще научи, сър.

— Нали ще се върне и ще пита къде е.

— Аз предполагам, сър, че дотогава присъдата на милорд ще изтече.

— Ами ако не изтече?

— В такъв случай, сър, ще е препоръчително да си послужите с дребна и несъществена измама.

— Какво?

— Ами ако позволите да направя едно предложение, сър, бих ви препоръчал да съобщите на милейди, че милорд е заминал на кратко посещение в Бостън.

— Защо пък Бостън?

— Извънредно интересен и почтен град, сър.

— Джийвс, струва ми се, че си налучкал изхода от положението!

— И аз така мисля, сър.

— Всъщност по-добре и да искахме, нямаше да се получи. Ако не беше това, младият Моти като нищо щеше да свърши в някоя болница, преди да се е завърнала лейди Малвърн.

— Точно така, сър.

Колкото повече обмислях случая, толкова повече ми харесваше номерът със затвора. Вече не се съмнявах, че затворът е направо препоръчителен за Моти — все едно, че е бил изпратен там от семейния лекар. Само там можеше да миряса. Мъчно ми беше за нещастника, но в края на краищата, реших аз, един човек, прекарал живота си с лейди Малвърн в малко селце във вътрешността на Шропшир, не би трябвало да се впечатли от някакъв си затвор. И, общо взето, отново взех да си възвръщам добрата стара форма. Животът пак започна да ми се струва като думите на онзи поет, е, кажи го де! Не помня какво беше казал, но, общо взето, добре го беше казал. За около две седмици всичко бе тъй спокойно и уютно, че съвсем забравих за съществуването на Моти. Единственото петно в картината беше поведението на Джийвс, което си оставаше хладно и наскърбено. Не че ми е казал или пък направил нещо — не, просто през цялото време държането му беше едно такова особено. Веднъж, като си връзвах розовата връзка, улових погледа му в огледалото. Не бях виждал повече болка в ничий друг поглед.