П. Удхаус - Джийвс и неканеният гост

— Мисля, че не е необходимо, сър. Ако само поемете краката на милорд, докато аз…

— Божичко, Джийвс! Да не мислиш… не е възможно…

— Склонен съм да изразя такова становище, сър.

И се оказа прав, за Бога! Веднъж попаднал на правилната следа, не можах да се начудя на себе си как съм се съмнявал. Моти беше къркан. До козирката. Това бе голям удар за мен.

— Брей, Джийвс, какви работи стават!

— И то твърде често, сър.

— Само да свалиш поглед от някого — и той какво?

— Точно така, сър.

— Къде скита моето момче и тъй нататък.

— Изглежда е така, сър.

— Е, най-добре да го внесем.

— Да, сър.

Джийвс го сложи да спи, а аз си запалих една цигара и седнах да поразмисля. Мъчеше ме нещо като предчувствие. Опасявах се, че съм се забъркал в прекомерно лепкава история.

На другата сутрин, след като бях изсърбал замислено първата чаша чай, аз се отправих право към стаята на Моти да разследвам случая. Очаквах да го видя във вид на тленни останки, но той седеше в леглото свеж като морковче и четеше „Солени историйки“.

— Здрасти — поздравих аз.

— Здрасти — поздрави той.

— Здрасти, здрасти.

— Здрасти, здрасти, здрасти.

С това се изчерпах и не ми беше никак лесно да продължа.

— Как си тази заран? — попитах най-сетне.

— Екстра — увери ме той жизнено. — Чувай, този твой Джийвс е страхотен. Събудих се с най-унищожителното главоболие, а той ми поднесе нещо за пиене — едно такова червено — и за нула време ме оправи. Каза, че било по негова рецепта. Трябва да се срещам по-често с това момче. Определено ми се видя човек на място.

Не вярвах на очите си — това ли беше същият онзи пън, който едва вчера седеше във всекидневната и си смучеше бастуна?

— Сигурно си ял снощи нещо развалено — опитах се да му предоставя възможност да се измъкне с чест от положението, стига да иска. Но той категорично отказа да се възползува.

— Не! — отрече твърдо. — Нищо подобно. Просто препих. И то яко. Бих казал, че здравата злоупотребих. Нещо повече — възнамерявам пак да го сторя. При това всяка вечер. Ако изобщо ме видиш трезвен, мой човек, потупай ме по рамото, кажи: „Ц-ц-ц!“ — и аз незабавно ще се извиня и ще поправя грешката.

— Ама чакай, как така! Ами аз?

— Какво ти?

— Ами аз, така да се каже, в известен смисъл отговарям за теб. Искам да кажа, че ако ще Го даваш по този начин, неминуемо ще ме накиснеш в някоя гнусна кал.

— Твоите грижи са си лично твои и аз с нищо не мога да ти помогна — непоколебимо ми отвърна Моти. — Слушай, мой човек, за пръв път в живота си имам възможността да не устоя на изкушенията на големия град. А за какво са им на големите градове изкушенията, ако вземем да им устояваме? Представяш ли си колко ще бъдат обезсърчени, горките? Имам предвид големите градове. Освен това мама ми заръча да си отварям очите на четири и да трупам впечатления.

Приседнах на ръба на леглото. Усетих, че ми се вие свят.

— Знам какво ти е, мой човек — утешаваше ме Моти. — И ако принципите ми позволяваха, бих се поусмирил — само заради теб. Но — дългът преди всичко. За първи път в живота си съм предоставен сам на себе си и имам намерение да извлека от това абсолютния максимум. Веднъж сме млади. Трябва ли да пречим на напъпилия живот? Радвай се на младостта, младежо! Тра-ла-ла! Ойларипи!

Като се замислих над аргументите му, видях, че донякъде е прав.

— През целия си проклет живот, момчето ми — продължи Моти, — съм бил затворен в потомственото ни имение близо до село Мъч Мидълфорд в графство Шропшир и трябва да ти кажа, че докато не си бил затворен в Мъч Мидълфорд, ти представа си нямаш какво значи да си затворен. Единственото ни удоволствие е да спипат някое от момчетата в църковния хор да смуче бонбон по време на службата. Това е тема за разговори поне за четири дни. А сега имам на разположение цял месец в Ню Йорк и възнамерявам да натрупам колкото се може повече щастливи спомени за идните дълги зимни вечери. Това е единственият ми шанс да насъбера някакво минало и точно това ще направя. А сега ми кажи, мой човек, как да се свържа с прекрасния Джийвс? Копче ли да натисна или да крещя? Искам да обсъдя с него изгледите за едно силно бренди.

Хрумна ми смътната идея, че ако се лепна за Моти като пощенска марка и го следвам навсякъде по петите, печалният ми вид може да попари донякъде ненаситната му жажда за живот. В края на краищата, мислех си аз, ако той срещне укорителния ми поглед, както си е душата на компанията, това не може да не му подейства като леден душ. Затова го взех със себе си и заедно отидохме да вечеряме. И за последен път. Аз съм кротък, миролюбив човечец, прекарал целия си живот в Лондон, и изобщо не мога да вляза в крак с тези неудържими и ненаситни провинциалисти. Не че имам нещо против разумното развлечение, но според мен човек става излишно много център на внимание, когато вземе да хвърля рохки яйца по въртящите се перки на вентилаторите в нюйоркските ресторанти. Малко сдържан смях и скромно веселие са напълно в реда на нещата, но когато се стигне до танци върху масите, препускане из ресторанта, блъскане на келнери, управители и въдворители на реда, тук вече не съм съгласен. Особено когато на човек в този момент му се иска просто да седи и да преживя.